6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 610
гр. София, 01.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3282 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №1085 от 26.05.2015г. по т.д. №3679/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. С него е потвърдено решение №686 от 08.04.2013г. по т.д. №1582/2012г. на Софийски градски съд, VІ -13 състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма], срещу [фирма], преобразувано в хода на производството в Е., иск с правно основание чл.240 ал.1 изр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 778 840 евро, ведно със законната лихва, на основание договор за заем от 16.07.2008г.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон. Касаторът твърди,че видно от текста на представения договор за заем страните са уговорили връщането на заема да започне най –късно 25 години след сключването на договора, като не са предвидили ограничение то да започне и във всеки един по – ранен момент. Поддържа, че след като заемът е бил отпуснат като безлихвен, целта на договора, както и обичайните и добросъвестни търговски правила, сочат, че заемодателят е имал намерение да подпомогне търговската дейност на заемополучателя, но без да създава излишни рискове за собствената си дейност, поради което в т.2в от договора си е запазил правото да определи дата, на която заетата сума подлежи на връщане. Моли обжалваното решение да бъде отменено като бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Как следва да бъдат тълкувани отделните текстове от договора с оглед съдържащата се в него воля на страните, когато е налице неяснота по отношение на някоя от уговорките, представляваща част от него? 2.Как следва да бъде определено в чия полза е уговорен срокът за изпълнение, когато в договора липсва изрично посочване на съответната страна или страни, това не следва от предмета на договора и естеството на задължението, и е изключено приложението на правилото на чл.70 ал.1 от ЗЗД чрез изключване възможността на длъжника да изпълни преди срока? Поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 от ГПК, обективирана в решение №67 от 30.07.2014г. по т.д. №1843/2013г. на IІ т.о., решение №134 от 25.06.2014г. по гр.д. №6886/2013г. на IІІ г.о., решение №6 от 18.02.2014г. по гр.д. №5494/2013г. на I г.о., решение №4 от 04.02.2014г. по т.д. №23/2013г. на IІ т.о., решение №129 от 12.07.2013г. по т.д. №558/2012г. на ІI т.о., решение №81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на I т.о. и други. Посочва, че по втория правен въпрос липсва задължителна практика, поради което отговорът на този въпрос ще допринесе за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона.
Ответникът [фирма], твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че цитираната от касатора практика на ВКС е твърде разнородна по съдържание и като цяло неотносима към разглеждания казус. Счита, че касаторът неправилно третира оценъчната дейност на фактическата обстановка от съда, като такава по приложението на материалноправна норма. Твърди, че в случая липсва материалноправен въпрос от значение за решаване на делото, свързан с предсрочната изискуемост на заетата по договора сума, който да е бил решен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика или решаването на който би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск по чл.240 ал.1 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че между страните е сключен писмен договор за заем от 16.07.2008г. с 25 годишен срок за погасяване на задължението на заемополучателя, който е уговорен както в полза на кредитора, така и на длъжника, съответно установява падеж на задължението за връщане на заетата сума, до чието настъпване задължението е неизискуемо.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК материалноправен въпрос за тълкуването на процесния договор съобразно правилата на чл.20 от ЗЗД, е свързан с предмета на делото, но е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на същата разпоредба. С редица постановени по реда на чл.290 от ГПК решения, служебно известни на настоящия състав: решение №167 по т.д. №666/2010г. на I т. о., решение №115 от 01.11.2010г. по т.д. №939/2009г. на I т. о., решение №89 от 17.07.2009г. по т. д. № 523/2008г. на II т. о., решение №16 от 28.02.2013г. по т. д. №218/2012 г. на ВКС, II т.о., решение №546 от 23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г.о. и др., както и в цитираните в изложението решение №67 от 30.07.2014г. по т.д. №1843/2013г. на IІ т.о., решение №134 от 25.06.2014г. по гр.д. №6886/2013г. на IІІ г.о., решение №6 от 18.02.2014г. по гр.д. №5494/2013г. на I г.о., решение №4 от 04.02.2014г. по т.д. №23/2013г. на IІ т.о., решение №129 от 12.07.2013г. по т.д. №558/2012г. на ІI т.о., решение №81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на I т.о., Върховният касационен съд се е произнесъл, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Между страните по делото е бил спорен въпросът за действителния смисъл на уговорката относно срока за връщане на предоставената в заем сума. При обосноваване на извода си относно това, че изискуемостта на задължението за връщане на заемната сума не е настъпила, въззивният съд е подложил на тълкуване волята на съконтрахентите, обективирана в клаузата на т. 2.б. „в“ от договора, съгласно която погасяването на заетите средства от страна на заемополучателя ще започне не по – късно от 25 години от датата на договора. Съдът е изложил мотиви относно вложената в съдържанието на клаузата за срока действителна воля на договарящите, като е анализирал тази клауза и с оглед уговорката в т.2, б.“в“ от договора, съгласно която погасяването на заетите средства или всякакви други уговорки относно заема или относно част от него могат да бъдат правени предварително при наличието на взаимно съгласие на страните. Съобразявайки двете клаузи от договора и законовото правило на чл.70, ал.2, във вр. с ал.1 от ЗЗД, въззивният съд е счел, че срокът за изпълнение е договорен в полза и на двете страни. Тълкуването, в резултат на което съдът е направил извода си за срока на връщане на предоставената в заем сума, е извършено съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД – отделните уговорки в договора са анализирани поотделно и във взаимната им връзка при отчитане целта на договора. Прилагайки критериите на чл.20 от ЗЗД при тълкуването на договора за заем, въззивният съд е постановил решение в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на същата разпоредба. Самото разрешение на спорния по делото въпрос, дадено от въззивния съд на база на тълкуването на клаузите в договора за заем, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване, доколкото е свързано с правилността на обжалвания съдебен акт.
Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК материалноправен въпрос относно приложението на чл.70 ал.1 от ЗЗД попада в обхвата на чл.280 ал.1 от ГПК, доколкото същият е обусловил изводите на съда за неоснователност на предявения иск по чл.240 от ЗЗД. По отношение на този въпрос, обаче, не е осъществено поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280 ал.1 от ГПК. Съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, разрешен в обжалваното въззивно решение, който има обуславящо за изхода на конкретното дело значение, би бил от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на съществуващата такава, поради настъпило изменение в обществено икономическите отношения, при които е била възникнала, а за развитие на правото – когато приложимата правна норма е вътрешно противоречива, непълна или неясна, за да може чрез корективното й тълкуване да се преодолее породеното от нея затруднение в практиката на съдилищата. В изложението на касатора не са изложени доводи в този смисъл. Разпоредбата на чл.70 ал.1 от ЗЗД е ясна и практиката по приложението й е непротиворечива. Общото правило, въведено от разпоредбата на чл.70 ал.1 от ЗЗД е, че срокът е уговорен в полза на длъжника, освен ако не следва друго от волята на страните или от естеството на задължението. Във всички случаи, когато не е налице едно от двете изключения, намира приложение диспозитивната разпоредба на чл.70 ал.1 от ЗЗД. Поради това ако страните не са уговорили друго и естеството на задължението не налага друго, то винаги ще следва, че срокът е в полза на длъжника. В случая съдът е приел, че в договора има предвидено отклонение от общото правило на чл.70 ал.1 от ЗЗД, като е изключена възможността за предсрочно изпълнение на длъжника, поради което срокът е уговорен в полза и на двете страни. При тази фактическа констатация е правилен изводът, че нито длъжникът може да престира предсрочно, нито кредиторът може да изисква изпълнение преди срока. Самата преценка на текста на договорните клаузи уреждащи срока за изпълнение относно това дали с тях страните са уговорили отклонение от общото правило на ЗЗД, не попада в приложното поле на касационното обжалване, доколкото тази преценка е относима към фактическите, а не правни изводи на въззивния съд. Правилността на тази извършена от решаващата инстанция преценка и установената въз основа на нея конкретна фактическа обстановка, като относима към основанията по чл. 281 т.3 от ГПК не подлежи на проверка от касационната инстанция в производството по чл. 288 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата не следва да бъдат присъждани разноски, въпреки, че е направено такова искане. В представения по делото договор за правна защита и съдействие не е удостоверено, че уговореното адвокатско възнаграждение от 4000 лева е заплатено в брой, а и не са представени доказателства за заплащането му по банков път.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1085 от 26.05.2015г. по т.д. №3679/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.