О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
[населено място], 09.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2512 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] чрез процесуалния представител адв. С. Ч. против решение № 307/18.02.2016г. по т.д. № 2628/2015г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6-ти състав, с което е отменено решение № 1322/18.08.2014г. по т.д. № 909/2013г. на Софийски окръжен съд,ТО, VI-8 състав и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от касатора срещу И. В. Н., действаща като [фирма] и В. К. Н. иск с правно осн. чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане, произтичащо от договор за банков кредит от 29.03.2006г. , договор за поръчителство от 29.03.2006г. и анекси към тях , в размер на 49 908,80лв., от които главница : 47 945,92 лв., ведно със законната лихва от 16.05.2012г. до окончателното изплащане на задължението; договорни лихви за периода 21.01.2012г.-15.02.2015г. в размер на 1854,94 лв. и такси за периода 25.02.2009г.-15.05.2012г. в размер на 107,94 лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В писмения отговор на ответниците по касацията И. В. Н., действаща като [фирма] и В. К. Н. се оспорва основателността на касационната жалба, както и основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
В обжалваното въззивно решение е прието, че банката е предявила по реда на чл.422 ГПК иск за приемане за установено по отношение на ответниците, че съществуват вземания на ищеца с източник договор за банков кредит за солидарно заплащане на следните суми: глобална сума от 49 908,80лв., от които главница : 47 945,92 лв., ведно със законната лихва от 16.05.2012г. до окончателното изплащане на задължението; договорни лихви за периода 21.01.2012г.-15.02.2015г. в размер на 1854,94 лв. и такси за периода 25.02.2009г.-15.05.2012г. в размер на 107,94 лв. С първоинстанционното решение искът е бил уважен. Според САС безспорно се установяват фактите на сключване между банката и ЕТ на договор за банков кредит, който е бил обезпечен с договор за поръчителство, подписан от банката и В. Н.; усвояването на предоставената сума от кредитополучателя и подписването на последващите анекси / с изключение на изключения от доказателствата под № 2/. Апелативният съд е обсъдил позоваването от страна на касатора на неизпълнение на задължението на кредитополучателя по чл.3 от анекс № 5 за заплащане в срок на погасителна вноска с падеж 21.01.2012г. и свързаната с това правна последица – право банката да обяви за предсрочно изискуем целия остатък от задълженията по кредитния договор. САС е счел, че от доказателствата по делото не може да се установи получаване от длъжниците на изпратените от кредитора уведомления, поради което е заключил, че за банката не е възникнало право да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Въззивната инстанция е направила извод, че касаторът се е позовал в заявлението в заповедното производство и в исковата молба в исковото производство на настъпила предсрочна изискуемост на договора за кредит, като глобални суми са били заявени и вземанията. Няма искане за установяване съществуването на вземания на кредитора с настъпил съобразно договора падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. По тези съображения е било отменено първоинстанционното решение и е отхвърлен изцяло искът по чл.422 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторът формулира следните правни въпроси: 1/При наличие на непълен или неточен доклад от първоинстанционния съд следва ли въззивната инстанция да разпредели доказателствената тежест и да даде указания относно липсата на представени доказателства на въззиваемата страна предвид ограничението в съдържанието на отговора на въззивната жалба, посочен в чл.263 вр. чл.26, т.1,2,4 и7 ГПК ?; 2/ Следва ли в документа по чл.417, т.2 ГПК изрично да е посочен размерът на вземанията, които са с настъпил падеж, за да се установят те с решението по иск с правно осн. чл.422 ГПК или посочването на вноските и техния брой е необходимо и достатъчно условие да се установи изискуемо поради настъпил падеж вземане?; 3/Следва ли договорните лихви и договорните такси, представляващи акцесорно вземане, начислявано текущо по банков кредит, да бъдат изрично посочени като падежирани и изискуеми в документа по чл.417, т.2 ГПК, за да се установят те с решението по иск с правно осн. чл.422 ГПК или посочването на вноските и техния брой е необходимо и достатъчно условие да се установи изискуемо поради настъпил падеж вземане? По първи и трети въпрос е въведено допълнително основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по втори – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК , поради противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС , обективирана в Решение № 139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о.
Поставеният първи въпрос не изпълнява изискването да е налице соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК . В разясненията по т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС изрично е посочено, че когато във въззивната жалба или в отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Следователно практиката изрично признава правото на въззиваемата страна, която няма интерес от обжалване на първоинстанционно решение в отговора на въззивната жалба, подаден от насрещната страна по спора, да изложи своите оплаквания по правилността на акта на първата инстанция като по този ред ги въведе в предмета на въззивната проверка. В случая банката не е упражнила правото си по чл.263, ал.1 ГПК и не е депозирала писмен отговор на въззивната жалба, подадена от длъжниците.
Формулираните в изложението втори и трети въпроси са взаимосвързани и в своята цялост се свеждат до по-обобщаващия въпрос за основанието на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, когато в заявлението, респ. в исковата молба кредиторът се позовава на предсрочна изискуемост на вземания по договор за банков кредит. Въззивният съд е изложил съображения по така повдигнатите въпроси в атакувания съдебен акт като е приел, че при предявено вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК, искът по чл.422 ГПК подлежи на отхвърляне изцяло, включително и за месечните вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението, тъй като предметът на исковото производство е обвързан от основанието и размера на вземането, заявено в заповедното производство.
Следва на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка съответствието му със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о. по въпроса: за основанието на предявен по реда на чл.422 ГПК иск за съществуване на вземания по договор за банков кредит, за които е издадена заповед за изпълнение на осн. чл.417, т.2 ГПК.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 998,18 лв. по сметка на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 307/18.02.2016г. по т.д. № 2628/2015г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6-ти състав.
УКАЗВА на касатора [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 998,18лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на І т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: