Определение по ч. гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
София, 10.03. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр. дело N 386 /2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. К., С. Ф. А., А. Ф. А., Д. Б. С., Б. И. Н., В. С. П. и С. С. Г., срещу въззивно решение № 16932 от 24.09.2014 г. по гр.д. № 4914 /2013 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-ри „В” въззивен състав, с което е потвърдено решение № I-36-158 от 25.10.2012 г. по гр.д. № 45052 /2010 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от А. С. К., Б. И. Н., Д. Б. С., Б. И. Н., В. С. П., С. С. Г. и С. С. И. – починала в хода на производството по делото и заместена по реда на чл.227 ГПК от наследниците си по закон С. Ф. А. и А. Ф. А., искове, както следва:
1. иск с правно основание чл.108 ЗС срещу ответника Висше транспортно училище „Т. К.”, [населено място], за предаване на владението на недвижим имот, придобит от ищците по силата на земеделска реституция и представляващ реална част с площ от 1300 кв.м. от УПИ I, отреден за В. „Г.К.”, кв.14, местността „С.-юг”, по плана на [населено място], целият с площ от 148 300 кв.м.;
2. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК срещу Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, за признаване за установено, че ищците са собственици на основание земеделска реституция на същия (описан по-горе) недвижим имот
като жалбоподателите са осъдени да заплатят разноски.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това.
Насрещните страни В. „Т. К.”, [населено място] и Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, в писмени отговори твърдят, че не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280, ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна следното:
Ищците на наследници на С. и С. И. П., на които с Решение на ПК – [община] от 06.06.1997 г. е възстановено правото на собственост върху недвижим имот – нива с площ 1300 кв.м. от имот с пл. №5105, кад. л. 459 от кад. план, одобрен през 1956 г. Решението е издадено въз основа на решение от 21.04.1997 г. по гр.д. № 370 /1997 г. по описа на Софийски районен съд, постановено по подадена жалба по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, е отменено решение на ПК – С. № 287-А от 20.12.1996 г. в частта, с която е отказано възстановяването на правото на собственост върху процесния имот.
В. съд е приел, че от представените по делото писмени доказателства и неоспореното заключение на СТЕ се установява, че с регулационния план от 1950 г. е отреден терен за средно практическо транспортно училище. Със Заповед № 200 от 27.05.1978 г. е одобрено разширение на терена. Процесният имот пл. № 787 попада в разширението на терена, представляващ УПИ I-за ВНТВУ от кв.14 с площ от 155 695 кв.м..
В. съд е приел следните правни изводи:
По предявения ревандикационен иск ищците основават своята материалноправна претенция на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Постановеното съдебно решение на Софийски районен съд и издаденото въз основана на него решение на ПК са непротивопоставими на ответника В. „Т. К.”, тъй като същият не е взел участие в административното производство по издаване на административния акт, нито в развилото се пред съда производство по реда на чл.14,ал.3 ГПК, поради което ищците следва да установят в рамките на общия исков процес наличието на всички предпоставки, регламентирани от реституционния закон. Ищците са доказали по безспорен начин, че техните наследодатели са били съсобственици на процесния имот и че той е бил внесен в ТКЗС. Не е установено обаче наличието на третия елемент от фактическия състав на реституцията по ЗСПЗЗ, а именно обстоятелството, че имотът е бил със статута на земеделска земя по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ и чл.1 ППЗСПЗЗ към релевантния момент на влизане в сила на реституционния закон – 1991 г. Съдът е приел, че са налице правните пречки, установени в чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ и чл.24,ал.2 ЗСПЗЗ, които изключват реституцията. На първо място, върху придадения терен, където попада спорният имот, се предвижда изграждането на футболно игрище. Прието е, че мероприятието, по смисъла на чл.10б,ал.1 ЗСПЗЗ, е реализирано преди 1991 г. /влизане в сила на ЗСПЗЗ/ – констатирано е наличието на подвижни футболни врати, имотът се ползва за спортни мероприятия на университета; същият не е застроен, но е ограден. На следващо място, приета е за доказана от съда и втората пречка за реституиране на имота – тази по чл.24,ал.2 ЗСПЗЗ. Спорният имот, като част от терена, отреден за нуждите на училището на основание чл.89,ал.2 ЗВО, е останал публична държавна собственост, чиито обекти са извън гражданския оборот, т.е. не могат да бъдат реституирани /в този смисъл е изричната разпоредба на чл.7,ал.4 З. – редакция от ДВ бр.17 /2009 г./ Приложимият реституционен закон ЗСПЗЗ изрично изключва реституцията спрямо отчуждени недвижими имоти, чието предназначение е трайно да задоволяват обществени потребности от национално или общинско значение, в това число земите, предоставени на учебни заведения – чл.24, ал.2 ЗСПЗЗ. В тези случаи, правото на реално възстановяване на собствеността се замества с право на обезщетение на бившия собственик. Това разрешение е обосновано от засилената защита на публичната държавна собственост. Съдът е приел, че отписването на имота от актовите книги – държавна собственост не променя неговия статут на публична държавна собственост, който произтича от закона.
Жалбоподателите са поставили правни въпроси, за които твърдят, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са разрешавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК:
Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по изведения от жалбоподателите материалноправен въпрос по приложението на чл.10б,ал.1 ЗСПЗЗ и § 1в, ал.1 и ал.2 от ДР на ППЗСПЗЗ : Следва ли да се прилага разпоредбата на чл.10б,ал.1 ЗСПЗЗ по отношение на земеделски земи, попадащи в урбанизирани територии за онази част от имотите, която не е заета от строежи и съоръжения и не е прилежащ терен към тях съгласно действащите строителни правила и норми и хигиенни и противопожарни правила.
Видно от изложеното по-горе за мотивите на въззивния съд, този въпрос е обусловил изводите на въззивния съд и по двата иска и е разрешен в противоречие с посоченото от жалбоподателите решение № 457 /09.12.2011 г. по гр.д. № 1591 /2010 г., на ВКС, І г.о., постановено в производство по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че : в случаите на осъществени в границите на урбанизираните територии мероприятие по чл.10б ЗСПЗЗ, частта от земеделския имот, върху която не са изградени строежи и съоръжения по смисъла на параграф 1в, ал.1 и ал.2 от ДР на ППЗСПЗЗ и която не представлява прилежащ терен към тези строежи и съоръжения, подлежи на реституция.
С това е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателите следва да заплатят на ВКС сумата 369.43 лева (по 184.72 лева (по 2 % върху 1 /4 ( = по 0.5 %) от данъчната оценка на л.4 от делото на СРС в размер на 36 942.70 лева) по всеки един от двата иска – по чл.124,ал.1 ГПК и по чл.108 ЗС за разглеждане на касационните им жалба.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 16932 от 24.09.2014 г. по гр.д. № 4914 /2013 г. по описа на Софийски градски съд, г.о., II-ри „в” въззивен състав.
Указва и дава възможност на А. С. К., С. Ф. А., А. Ф. А., Д. Б. С., Б. И. Н., В. С. П. и С. С. Г. в седмичен срок от съобщение да представят доказателства по делото, че са платили по сметка на ВКС сумата 369.43 лева (триста шестдесет и девет лева и 43 ст.) държавна такса за разглеждане на касационната им жалба.
След изтичане на този срок делото да се докладва за насрочване или за прекратяване.
Определението е окончателно, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.