О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 535
София, 15.09.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 3961/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Адвокатско дружество „Д., Г., К. и В.”, [населено място] срещу въззивно решение № 4457 от 14.06.2013 г. по гр.д.№ 4031/2012 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 07.12.2011 г. по гр.д.№ 21030/2011 г. на Софийски районен съд, 67 състав в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че на основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.36, ал.1 и ал.3 ЗАдв [фирма], [населено място] дължи на Адвокатското дружество разликата над сумата 3 840 лв. до предявения размер на иска от 23 469.96 лв.
В касационната жалба са въведени доводи, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът аргументира допускането на касационното обжалване с необходимостта от произнасяне от касационния съд с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото по въпроса „При валидно сключен договор за правни услуги, в който обаче не е постигнато съгласие за размера на задължението следва ли съдът при предявен иск по чл.422 ГПК за установяване на съществуването на вземането, съдът да интервенира и да определи сам размера на възнаграждението по аналогия на чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) във връзка с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения или то следва да бъде определено от адвокатския съвет при наличието на посочените в чл.36 ЗАдв предпоставки, като по посочения въпрос се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречивото му разрешаване – Решение от 23.06.2009 г. на СГС по гр.д.№ 3310/2009 г., ІV-Д с-в. Като въпрос от значение за изхода на делото сочи този намира ли приложение правилото на чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на претендирано като разноски адвокатско възнаграждение в отношенията между страните по договор за правна помощ и съдействие и съставляващи сами по себе си предмет на правен спор. По този въпрос се поддържат отново основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като противоречивото му разрешаване отново обосновава с влязлото в сила Решение от 23.06.2009 г. на СГС по гр.д.№ 3310/2009 г., ІV-Д с-в. Последният въпрос е свързан с евентуална недопустимост на решението с оглед отказа на въззивния съд да спре производството поради откриване на производство по несъстоятелност по отношение на ответното дружество по съображения, че решението по чл.630, ал.1 ГПК е обжалвано и не е влязло в сила и свързания с това въпрос кой следва да представлява дружеството при продължаване на разглеждане на спора по същество – законният му представител или назначения от съда по несъстоятелността синдик. Позовава се на противоречиво разрешаване на поставения въпрос, в подкрепа на което цитира Решение № 383 от 16.06.2005 г. на ВКС по т.д.№ 33/2005 г., І т.о.
Ответникът по касация [фирма] не е изразил становище по допустимостта и основателността на касационната жалба в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск по чл.422 ГПК е отхвърлен за разликата над сумата 3 840 лв., въззивният съд е приел, че страните по спора са обвързани от облигационно правоотношение по устен договор за правна услуга и съдействие с елементи на договор за поръчка, като основните елементи от същественото съдържание на правоотношението са обсъждани при воденето на преговори и в хода на извършване на правната услуга чрез разменена кореспонденция по електронна поща. В тази връзка, по отношение на предмета на договора, чрез разменените електронни писма е прието че е постигнато съгласие за изготвяне на правен анализ във връзка с ползвани кредити, по отношение на точния обхват на анализа също е постигнато споразумение, но не и спрямо точния размер на адвокатското възнаграждение. В предложеното от Адвокатското дружество писмо било предложено за извършване анализ и писмено становище на „вашите фирми”, т.е. във всички случаи анализ на кредитите на повече от един правен субект, да „струва от порядъка на 10 000 евро”, докато с писмо от 01.02.2010г., ответникът [фирма] изрично заявил, че желае правен анализ само на една от неговите фирми, като допълнително уточнил въпроса, по който се иска становище и не е взел отношение относно цената. В писмо от 03.01.2010г. ищецът приел да извърши анализ по поставения въпрос само за конкретното дружество, но не е направил изявление за промяна в цената. С писмо от 10.02.2010г., ищецът изпратил изготвеното от него правно становище по поставения въпрос, което е прието с благодарност от ответника с писмо от 12.02.2010 г.
Прието е за установено от показанията на М., че в нейно присъствие, при проведена среща от 29.01.2010г. между представители на страните е постигнато съгласие за изготвяне на правен анализ на около 5 фирми на ответника относно ползвани около 2-3 договора за кредит на всяка фирма поотделно, срещу възнаграждение около 10 000 евро. Размерът му зависел от степента в йерархията на адвокатите, които ще го изготвят, от броя на анализираните договори за кредит и от броя изработени часове. На последваща среща било постигнато споразумение за правен анализ само на едно дружество, но не и за промяна в цената.
Въз основа на установените факти съдът е направил извод, че между страните първоначално е постигнато съгласие във връзка с определяне на възнаграждение от 10 000 евро, но за много по-голям обем правна услуга, а именно анализ на кредитите на 5 дружества. След като в последствие се споразумели за намаление на обема на правната работа, съдът е счел, че е било необходимо ново споразумение за съответно редуциране в размера на възнаграждението, каквото не е постигнато, включително и след приемане на извършената правна услуга. Изтъкнато е, че щом е установено правото на ищеца по чл.36, ал.1 ЗАдв да получи адвокатско възнаграждение за окончателно уговорената, извършена и приета правна услуга, при липса на постигната взаимна и ясна уговорка за размера на възнаграждението за конкретно извършената работа, същото може да се определи на база Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (постановено по чл.290 ГПК решение № 623/01.12.2010г., така както е приел и първоинстанционният съд. Съобразно чл.6, т.12 НМРАВ, възнаграждението за почасова консултанска дейност е по 60 лв. на час. С оглед установената уговорка за почасово определяне на хонорара, както и неоспореното приложение към писмения анализ в частта за извършване на услугата за 64 работни часа, при условията на чл.162 ГПК съдът приел, че дължимото възнаграждението възлиза в размер на сумата 3 840 лв. До тази стойност искът е счетен за основателен, а над него следва да се отхвърли като недоказан по размер, поради което въззивният съд потвърдил обжалваното пред него решение в отхвърлителната му част.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата, като значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
Настоящият състав приема, че поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи въпрос е от значение за крайния изход на спора и отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на съдебна практика по него обуславя извода, че произнасянето от ВКС по него ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ето защо следва да се приеме, че касационното обжалване следва да се допусне на основание т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а не на алтернативно поддържаното по т.2, доколкото цитираното от касатора решение е без отбелязване за влизането му в сила, а и този въпрос не е коментиран в съдебния акт.
По останалите формулирани н изложението въпроси съставът на ВКС ще се произнесе с решението си по чл.290 и сл.ГПК.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 392.60 лв. в едноседмичен срок от съобщение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4457 от 14.06.2013 г. по гр.д.№ 4031/2012 г. на Софийски градски съд.
УКАЗВА на касатора Адвокатско дружество „Д., Г., К. и В.”, [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото квитанция за внесена държавна такса в размер на 392.60 лв. по сметка на ВКС, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: