1
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 358
гр. София, 04.07.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 942 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „К. ФЕ СА – Клон България“ К. – [населено място] чрез процесуалния представител адвокат К. срещу решение № 1888 от 1. 08. 2017 г. по т. д. № 1827/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, шести състав, с което е потвърдено решение № 2188 от 14. 12. 2016 г. по т. д. № 5710/2012 г. на Софийски градски съд, ТО, VI – 19 състав. С последното решение „К. франсез д’асюранс пур льо комерс екстериор СА – Клон България“ К. – [населено място] е осъден да заплати на [фирма] – [населено място] по иска по чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ сумата 105 932, 13 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застрахователна полица №[ЕИК] с клиент [фирма] /предходно наименование [фирма]/, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 7. 08. 2012 г. до окончателното изплащане, по иска по чл. 86 ЗЗД сумата 5 499, 27 лв. и сумата 5 527, 25 лв. разноски.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и на процесуалния закон и необоснованост и се прави искане за отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Сочи се, че въззивният съд неправилно заключил, че тъй като общият размер на претендираното от ищеца застрахователно обезщетение е под 200 000 лв., същото не надвишава кредитния лимит и следва да бъде платено. Този извод противоречал на уговорките по застрахователния договор и на КЗ /отм./ и бил изграден при неправилно анализиране на понятията „застраховани вземания“, „застрахователно покритие“ и „кредитен лимит“. Съгласно договора извън застрахователното покритие било всяко вземане след достигане на максималния кредитен лимит или когато неизпълнените парични задължения на клиента на ищеца – [фирма] са достигнали 200 000 лв. В обжалваното решение не било съобразено, че в отношенията на страните всяко едно плащане, получено след подаденото от застрахования уведомление от 19. 08. 2011 г. за вземанията му към цитирания клиент, имало погасителен ефект спрямо посочените в уведомлението вземания, като най-напред се погасявали най-старите вземания. Установените по делото плащания на клиента след подаване на уведомлението изключвали извод за дължимост на застрахователно обезщетение, тъй като попадащите в обхвата на застрахователния договор вземания /от фактура №[ЕИК] от 18. 03. 2011 г. до фактура №[ЕИК] от 26. 04. 2011 г./ били погасени с оглед извършените от клиента плащания преди настъпване на застрахователното събитие. В жалбата се релевират доводи срещу извода на въззивния съд за липсата на основание за отказ за плащането на застрахователно обезщетение. Касаело се до неизпълнение на договорни задължения на застрахования– разсрочване на задълженията на клиента без съгласието на застрахователя и нарушаване на уговорката за максимален кредитен период, укриване на постъпили плащания по визираните в уведомлението фактури, непредоставяне на застрахователя на съществена информация от значение за застрахователния риск, попадащо в приложното поле на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./. Поддържа се, че съдът неправилно аргументирал уважаването на исковете, отчитайки факта на частичното плащане на застрахователното обезщетение от касатора. Прави се оплакване, че съдът приел представени от ищеца извън преклузивните срокове по ГПК писмени доказателства, касаещи плащания на застрахователни обезщетения по същата застраховка на други застраховани и такива досежно знанието на касатора, че е надхвърлен кредитният лимит.
Допускането на касационното обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК /в приложимата редакция до изм., ДВ, бр. 86/2017 г./. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че във въззивното производство съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос: „Задължително ли е приложението на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ при установяване на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, предвидено в Общите условия към застраховката като значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени или намалени вредите от него?“ и същият е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 4 от 21. 03. 2012 г. на ВКС по т. д. № 81/2011 г., II т. о., решение № 15 от 12. 06. 2012 г. на ВКС по т. д. № 454/2011 г., II т. о., решение № 185 от 5. 03. 2014 г. на ВКС по т. д. № 350/2012 г., I т. о. и решение № 32 от 11. 08. 2014 г. на ВКС по т. д. № 1262/2013 г., II т. о. В изложението се формулира и въпрос, по който се сочи, че въззивният съд не се е произнесъл в обжалваното въззивно решение, а именно: „Попадат ли в обхвата на застрахователния договор вземанията по фактури, издадени от застрахования, чиито падеж е настъпил след датата, на която обемът на изискуемите, тоест вече „падежирали“ вземания по фактурите, издадени от застрахования, е достигнал определения в застрахователния договор размер на „кредитен лимит“ на застрахователното покритие?“. Сочи се, че този материалноправен въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като не е бил предмет на разглеждане и решаване в практиката на съдилищата.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] чрез процесуалния представител адвокат С. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на атакувания съдебен акт, съответно – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК /ред. до изм., ДВ, бр. 86/2017 г./ приема следното.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл. 208 КЗ /отм./ за заплащане на сумата 105 932, 13 лв. застрахователно обезщетение и по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата 5 499, 27 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 170 000 лв. за времето от 19. 02. 2012 г. до 9. 03. 2012 г. и върху главницата от 105 932, 13 лв. за времето от 9. 03. 2012 г. до 7. 08. 2012 г., въззивният съд е приел, че между страните съществува правоотношение по силата на валидно сключен договор за имуществено застраховане, с който застрахователят е поел задължението да обезщети застрахования ищец за вредите, настъпили вследствие на застрахователно събитие – неплащане на вземания на застрахования, които произтичат пряко и изключително от търговския риск от неизпълнение на неговия купувач: „купувачът не е платил изцяло вземането към момент на изтичане на максималния кредитен период, когато неплащането не е причинено от спор или от риск, който е изключен от застрахователното покритие“. Посочил е, че според условията на договора застрахователното покритие обхваща продажбите, които застрахованият извършва във връзка със застрахованата търговска дейност на купувачите с регистрация в държавите от Европейския съюз, С. и М. през периода на действието на договора до размер на 85 %, с включен ДДС от определения кредитен лимит за одобрените от застрахователя купувачи. Застрахователното събитие настъпва в срок от 5 месеца след датата, на която застрахователят е получил изпратеното от застрахования уведомление за просрочено плащане с молба да предприеме необходимите действия. Съгласно особените условия на застрахователната полица максималният кредитен период е 120 дни, считано от датата, на която продадените стоки или извършените услуги са фактурирани, а крайният срок за уведомяване за просрочено плащане е 150 дни, считано от същата дата. Във въззивното решение е изтъкнато, че в договора и общите условия понятието „кредитен лимит“ не е дефинирано, но от методиката му на определяне, в модул „Застрахователен риск“, може да се приеме, че това е максималната стойност на застрахователното покритие, което застрахователят може да предостави на застрахования при съобразяване с рейтинга на конкретния купувач на застрахования, определен от застрахователя.
При съобразяване с така дефинираните за нуждите на договора понятия въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на ответника-застраховател, с които е обоснован отказът му да заплати застрахователно обезщетение, за надхвърляне на кредитния лимит от 200 000 лв. още към 26. 05. 2011 г., когато е падежът на фактурата от 26. 04. 2011 г., визирана в уведомлението на застрахования, и за погасяване чрез плащане на задълженията по визираните в уведомлението фактури след подаване на уведомлението, но преди настъпването на застрахователното събитие. Аргументирал е тези изводи с липсата на уговорка в застрахователния договор, че застрахованият следва да преустанови търговските си отношения със своя клиент в деня, в който общият размер на неплатените задължения към него надхвърли определения от застрахователя кредитен лимит, както и с предвиденото в общите условия, че доставките с отложено плащане, извършени от застрахования продавач над определения от застрахователя кредитен лимит лежат на неговия собствен риск /по т. 1.2.3., че договорът не покрива вредите, надхвърлящи кредитния лимит и по т. 2.1.2., възлагаща на застрахования да поеме за своя сметка всяка част от риска, непокрит от застрахователя, освен ако той не се съгласи писмено с противното/.
В решението се приема, че застрахованият не е действал недобросъвестно и не е допринесъл за увеличението на риска с определени свои действия. Въззивният съд обосновава тези заключения с изготвяните от застрахования и изпращани на застрахователя месечни отчети, съответно с информираността на последния за неизпълнените задължения на одобрения от застрахователя клиент [фирма], надхвърлящи значително кредитния лимит във всеки един момент след края на месец април 2011 г. Според атакуваното решение без значение за твърдяното от ответника неизпълнение на задълженията на застрахования по т. 2.2 от специалните условия на договора – да не се предоставя на купувача кредитен период, надвишаващ максималния кредитен период по застрахователния договор /120 дни/, без съгласието на застрахователя са сключените споразумение от 13. 06. 2011 г., анекс от 26. 08. 2011 г. и споразумителен протокол от 2. 09. 2011 г., при подписването на които застрахователят не е участвал, тъй като в същите липсва уговорка за разсрочване на плащанията.
Въззивният съд е определил като основателно само възражението на застрахователя за неизпълнение на уговореното задължение на застрахования да уведоми застрахователя за всяко получено плащане, доколкото по делото е установено плащането на сумата от 128 941, 52 лв. за задължения по визирани в уведомлението от 19. 08. 2011 г. фактури преди датата на настъпване на застрахователното събитие. Изтъкнато е обаче, че към 19. 01. 2012 г. – датата на настъпване на застрахователното събитие, според приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, неизпълнените изискуеми задължения по визираните в уведомлението фактури възлизали на 463 834, 86 лв. Ето защо при съпоставката на посочените суми можело да се направи извод, че неизпълнението на посоченото задължение на застрахователя не е значително с оглед интересите на застрахователя по смисъла на чл. 211, т. 2 КЗ. Общият размер на неплатените от одобрения от застрахователя купувач суми на застрахования продавач значително надвишавал кредитния лимит, поради което липсвало основание за освобождаване от отговорност на поелия задължение да заплати застрахователно обезщетение.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК /ред. до изм., ДВ, бр. 86/2017 г./ за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. до изм., ДВ, бр. 86/2017 г./ предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК /ред. до изм., ДВ, бр. 86/2017 г./ . Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи въпрос: „Задължително ли е приложението на чл. 211, ал. 1 КЗ /отм./ при установяване на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, предвидено в общите условия към застраховката като значително с оглед интереса на застрахователя и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени или намалени вредите от него?“ не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. до изм., ДВ, бр. 86/2017 г./. Така както е формулиран, въпросът насочва към приложението на нормата на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./, съответно към предвиденото в нея основание за отказ за плащане на застрахователно обезщетение, каквото възражение с оглед конкретни неизпълнени задължения на застрахования по застрахователния договор е направено от ответника-застраховател по делото. Въпросът има отношение към един от елементите от фактическия състав, пораждащ правото на застрахователя да откаже плащане на застрахователно обезщетение, по чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ – причинната връзка между виновното неизпълнение на конкретно задължение на застрахования, предвидено в договора, и настъпването на застрахователното събитие, респ. размера на вредите. Този въпрос не съответства на фактическите твърдения на страните, на които са основани доводите и възраженията им по повод спорното право на застрахователя да откаже плащане по договора за имуществено застраховане, и на възприетото от въззивния съд във връзка с тях. Във въззивното решение е обсъдено поддържаното от въззивника-ответник по исковете възражение за наличие на основания за отказ да заплати застрахователно обезщетение, в частност твърдяното неизпълнение на задължения на застрахования: да не надхвърля „кредитния лимит“ от 200 000 лв., определен за одобрения купувач [фирма]; да не отсрочва без съгласието на застрахователя изпълнението на задълженията на купувача, така че да се надхвърли максималния кредитен период от 120 дни; да предоставя на застрахователя информация досежно затрудненията на купувача и за постъпленията на суми за погасяване на задълженията на последния. Решаващият извод, че за застрахователя не се е породило правото да откаже да заплати застрахователно обезщетение, е направен по съображения за липса на твърдяното неизпълнение от страна на застрахования на задължения, предвидени в договора, и за незначителност с оглед интереса на застрахователя по смисъла на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ на установеното неизпълнение на задължението за предоставяне на информация досежно плащанията от значение за съществуването на вземанията на застрахования към посочения купувач. Ето защо наличието на релевантната за приложението на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./ причинна връзка между виновното неизпълнение на предвидените в договора задължения от страна на застрахования и настъпването на застрахователното събитие, респ. увеличаването на размера на вредите не е в основата на изводите на съда за съществуването на спорното право на застрахователно обезщетение с източник договора за имуществено застраховане. По тези съображения въведеният от касатора първи въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. до изм., ДВ, бр. 86/2017 г./, което изключва необходимостта от преценка за наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на цитираната разпоредба.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по втория формулиран от касационния жалбоподател въпрос. Тук на първо място, трябва да се изтъкне, че въззивният съд се е произнесъл по поставения въпрос, относим към тезата на касатора, че застрахователното обезщетение обхваща само вредите на застрахования във връзка с неизпълнените задължения към него на съответния одобрен купувач до достигане на „кредитния лимит“ за този купувач /в случая задълженията, възникнали до датата, към която неизпълнените задължения на [фирма] са достигнали 200 000 лв. или към 26. 05. 2011 г./. В обжалваното решение е прието, че застрахователят дължи обезщетение в размер на 170 000 лв. /85 % от 200 000 лв. – одобрения за посочения купувач кредитен лимит/, тъй като е настъпило застрахователното събитие на 19. 01. 2012 г. при наличието на изискуеми към 19. 08. 2011 г. вземания на застрахования – продавач към купувача [фирма] в общ размер на 463 834, 86 лв. по фактури, издадени в периода 18. 03. 2011 г. – 12. 08. 2011 г., съответно като релевантни за вредите на застрахования са определени и задълженията по фактури с падеж след датата 26. 05. 2011 г. Не би могло обаче да се приеме, че вторият формулиран от касатора въпрос отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е свързан с приложението на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма и предполага преценка на доказателствата по делото и на съдържанието на клаузите на застрахователния договор, която дейност е изключена от правомощията на касационната инстанция в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд се е аргументирал, като е посочил, че определеният „кредитен лимит“ за одобрен купувач на застрахования има отношение само към максималната стойност на застрахователното покритие. Не е споделил поддържаното от касационния жалбоподател, че определеният кредитен лимит се отразява на задълженията на застрахования / да преустанови търговски отношения с купувача при достигане на вземанията към последния до сумата на кредитния лимит/ и на подлежащите на обезщетяване вреди. Тези изводи на въззивния съд се основават на извършената преценка на установените по делото факти и обстоятелства и на тълкуване на клаузите на застрахователния договор, като правилността им не подлежи на проверка в производството по допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения за липсата на предпоставките за достъп до касация обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
Независимо от изхода на настоящото производство на ответника по касационната жалба не следва да бъдат присъждани разноски, тъй като липсват доказателства такива да са направени.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1888 от 1. 08. 2017 г. по т. д. № 1827/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: