1
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 594
гр. София, 19.12.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на десети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2001 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б. Б. чрез процесуалния представител адвокат М. срещу решение № 41 от 31. 01. 2018 г. по т. д. № 438/2017 г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 258 от 10. 05. 2017 г. по т. д. № 367/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, по отношение на И. Б. Б., че дължи на Е. Б. С. сумата от 39 000 лв. по запис на заповед, издаден на 12. 02. 2011 г. с падеж 10. 05. 2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 4. 05. 2016 г. до изплащането й, за което ищецът е снабден със заповед за изпълнение № 2807 от 7. 05. 2015 г. по ч. гр. д. № 5308/2015 г. на Пловдивски районен съд.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост и прави искане за неговата отмяна и отхвърляне на иска. Излага оплаквания срещу извода на съда за съществуване на спорното вземане по редовен запис на заповед, тъй като в хода на производството ищецът не установил, по реда на пълното и главно доказване, каузалното правоотношение, за чието обезпечаване записът на заповед бил издаден. Релевира довод, че в атакуваното решение не било разгледано задълбочено направеното възражение за злоупотреба с бланкова менителница по смисъла на чл. 464 ТЗ с оглед съдържащите се в записа на заповед ръкописни текстове, изписани от различни лица.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителните указания по т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. по въпроса: „Следва ли ищецът – поемател по записа на заповед да докаже твърденията си за съществуването на каузално правоотношение, обусловило неговото издаване?“. Въвежда и процесуалноправния въпрос „Следва ли съдът при постановяване на съдебното решение да обсъди всички направени от страните доводи, искания и възражения и от какъв порок страда въззивното решение, когато с него съдът не се е произнесъл по част от тях?“, като излага, че по този въпрос решението на въззивния съд не съответства на ППВС № 1/1953 г. и ППВС № 1/1983 г. и на разрешенията, дадени в постановените по чл. 290 ГПК от ВКС решения: решение № 37 от 29. 03. 2012 г. по гр. д. № 241/2011 г., I г. о., решение № 36 от 24. 03. 2014 г. по т. д. № 2366/2013 г., II т. о., решение № 609 от 15. 01. 2009 г. по т. д. № 323/2008 г., I т. о. , решение № 205 от 30. 12. 2011 г. по т. д. № 654/2010 г., II т. о. и решение № 68 от 24. 04. 2013 г. по т. д. № 78/2012 г., II т. о.
Ответникът по касационната жалба Е. Б. С. чрез пълномощника си адвокат Р. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
В обжалваното въззивно решение е прието, че процесният запис на заповед е издаден от И. Б. Б. на 12. 02. 2011 г., като издателят се е задължил да заплати безусловно и неотменимо на ищеца Е. Б. С., сумата от 39 000 лв. с падеж 10. 05. 2012 г. при съдържаща се в записа на заповед допълнителна клауза „Без протест“. Съдът е обсъдил подробно приетите от първоинстанционния съд две заключения на почеркови експертизи и приетото във въззивното производство заключение на комплексна почеркова и техническа експертиза. Въз основа на тези заключения, съдържащи съвпадащи изводи, е прието, че подписът за „издател“ в менителничния ефект е положен от ответника Б., като последният ръкописно е изписал непосредствено под подписа си и двете си имена „И. Б.“. Установено е, че ръкописният текст в записа на заповед е изпълнен от две лица, с химикални пасти със сходни свойства на багрилните компоненти. Ответникът, наред с горепосоченото, е изписал в началото на документа трите си имена, ЕГН и адрес. Останалото попълване на документа е осъществено ръкописно от ищеца. Според вещите лица по тройната експертиза в документа не се откриват следи от опити за подправка на букви и цифри и манипулиране на ръкописния текст, както и признаци на пренасяне или фалшифициране на подпис.
С оглед тази фактическа установеност съдът е приел, че процесният запис на заповед е автентичен и е подписан за издател от ответника И. Б.. Преценил е като неоснователно възражението за антидатиране на документа, тъй като ответникът не е посочил действителната дата на съставянето му и не е ангажирал доказателства за такава. Посочил е, че по делото не се установява издателят Б. да е подписал непопълнен запис на заповед или да е налице бланков ефект. В решението е изтъкнато, че липсва законова забрана за установеното по делото изписване на ръкописна част от записа на заповед от лице, различно от подписалия го издател. Отразено е, че доказателствата по делото не позволяват и извод за полагане на подписа на издателя и попълване на част от ръкописния текст в различно време.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е признато за установено съществуването на вземането по записа на заповед, въззивният съд е приел, че записът на заповед представлява валиден менителничен ефект, съдържащ изискуемите по чл. 535 ТЗ реквизити, в това число и автентичен подпис на издателя И. Б., който материализира вземане за сумата от 39 000 лв. с настъпил падеж. Във въззивното решение е отразено, че произнасянето на съда е само по валидността и автентичността на записа на заповед, тъй като страните не въвеждат каузално правоотношение.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въпросът „Следва ли ищецът–поемател по записа на заповед да докаже твърденията си за съществуването на каузално правоотношение, обусловило неговото издаване?“ не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е некоректно поставен. Въпросът не е съобразен с мотивите на въззивното решение, съгласно които уважаването на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е обусловено от установената по делото формална редовност и валидност на записа на заповед, без съдът да изследва съществуването на каузално правоотношение, тъй като страните не въвеждат такова. Независимо от посоченото, в случая не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като даденото от съда разрешение не противоречи на задължителната практика на ВКС. С т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата указания по въпроса какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Указанията са в смисъл, че в тази хипотеза предмет на делото е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, като ищецът доказва вземането си с редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение; при въведени от ответника твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Дадени са разясненията, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед. В постановените по чл. 290 ГПК решения на ВКС – напр. решение № 12/30. 01. 2015 г. по т. д. № 2714/2013 г., I т. о., решение № 248/23. 01. 2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 87/11.07.2016 г. по т. д. № 1093/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 69/09. 05. 2016 г. по т. д. № 1185/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 15/16. 06. 2017 г. по т. д. № 1484/2015 г. на ВКС, I т. о. са отразени разрешенията, че дори когато ищецът-кредитор е въвел твърдения за обезпечителна функция на записа на заповед спрямо конкретно каузално правоотношение, той доказва вземането си, основано на менителничния ефект – редовен от външна страна запис на заповед, а твърдението му за кауза е обуславящо предмета на защита на ответника; за посочване на кауза, но недоказването й в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на запис на заповед в качеството му на самостоятелна абстрактна правна сделка. При липса на релативно възражение на ответника, на която се приравнява общото възражение за безпаричност на записа на заповед, ищецът-кредитор не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение, обезпечено с редовния от външна страна запис на заповед. Според практиката на ВКС проява на общо оспорване, при което липсва относително възражение, са например твърденията за: липсва на каквото и да е каузално отношение с ищеца, във връзка с което да е издаден записът на заповед; че посоченото в исковата молба от ищеца каузално правоотношение не съществува, без ответникът да сочи такова; записът на заповед е безпаричен, тъй като срещу обещаната с него парична сума ответникът не е получил насрещна престация от ищеца, и други.
В случая ответникът не се е защитавал с конкретно релативно възражение, като наред с абсолютните възражения е поддържал, че между страните по делото не съществува каузално правоотношение и ищецът-поемател няма вземане към ответника по такова правоотношение, по повод или във връзка с което да е издаден записът на заповед. Следователно, според посочената практика на ВКС, тъй като ответникът не въвежда в процеса относителни възражения, ищецът-кредитор няма задължение да доказва конкретното каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, и за уважаването на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е достатъчна формалната редовност на записа на заповед. Както бе посочено, същото е разрешението, дори когато ищецът-кредитор е въвел твърдения за обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение. По изложените съображения произнасянето на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС, което прави неоснователно искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият поставен процесуалноправен въпрос в частта: „Следва ли съдът при постановяване на съдебното решение да обсъди всички направени от страните доводи и възражения?“ е обусловил изводите на въззивната инстанция по конкретното дело, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По поставения процесуалноправен въпрос са постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, цитираните от касатора, както и служебно известните на съда – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.
Вторият въпрос, въведен от касатора, е обоснован с твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения поради необсъждането на доводите на страните за съществуването/несъществуването на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед. Ето защо съответствието на решението с практиката на ВКС по този въпрос настоящият състав преценява при съобразяване и на изложените съображения по първия поставен въпрос. В случая въззивният съд е обсъдил подробно фактическия и доказателствен материал във връзка с твърденията на ищеца и направените от ответника абсолютни възражения, съответно въззивни доводи, за да формира собствените изводи, че процесният запис на заповед отговаря на изискванията на закона за форма и е валиден, следователно предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК трябва да бъде уважен. Поради липсата на относителни възражения на ответника, съобразно задължителната практика на ВКС по първия въпрос, въззивният съд не е дължал обсъждане на съществуването на каузално правоотношение и произнасянето му кореспондира на практиката на касационната инстанция. Само за пълнота на изложението трябва да се посочи, че ищецът не въвежда в процеса твърдение, че вземането по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението на което е било обезпечено с издадения запис на заповед. Извод за такова твърдение – за договор за заем между страните, изпълнението на задължението на ответника по който е обезпечено с процесния запис на заповед, не може да бъде извеждан от събраните по делото доказателства.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 41 от 31. 01. 2018 г. по т. д. № 438/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: