8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 109
Гр.София, 12.03.2019г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Кристияна Генковска
Мадлена Желева
при секретаря…………………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1774 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Сигнал – 2” ООД, гр. Пловдив срещу решение № 982/23.04.2018г., постановено по т.д.№ 646/2018г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 18.05.2016г. по т.д.№ 5882/2014г. на Софийския градски съд за признаване за установено на основание чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО по иска, предявен от „Саби – 4” ООД, И. Т. Г. и Б. К. Г., че „Сигнал – 2” ООД е действало недобросъвестно при подаване на заявка за регистриране на словна марка А./Ambelino № 87877/19.06.2006г., регистрирана на 10.04.2008г. с рег.№ 64495 в Държавния регистър на марките, воден от Патентното ведомство на Република България.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2 ГПК.
Ответниците „Саби – 4” ООД, И. Т. Г. и Б. К. Г. гр. Асеновград оспорват жалбата. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Софийският апелативен съд се е произнесъл на основание чл.294, ал.1 ГПК след отмяна на решението от 17.10.2016г. по т.д.№ 3631/2016г. на САС и връщане на делото за ново разглеждане. За да постанови обжалваното решение решаващият състав е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като е счел за неоснователни възраженията на ответника по иска – настоящ касатор за недопустимост на иска поради липса на процесуална легитимация и правен интерес за воденето му от ищците. Въззивният съд се е позовал на разрешаването на въпроса за наличието на процесуалните предпоставки за съществуване правото на иск, дадено в отменителното решение № 195/31.01.2018г. по т.д.№ 370/2017г. на ВКС, І т.о. Обсъдено е и заявеното възражение на ответника по иска, основано на новонастъпило обстоятелство, което според него обуславяло отпадане на правния интерес на ищците. Това ново обстоятелство било влизането в сила на отмяна на регистрацията на марката с решение № 36/28.01.2015г. на председателя на Патентно ведомство, настъпило на 03.04.2017г., т.е. осъществило се след подаване на първоначалната касационна жалба, но преди постановяване на решението по нея. Софийският апелативен съд е изложил съображения, че интерес от установителния иск по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО съществува при кумулативното наличие на три предпоставки: действието на регистрираната марка да не е отпаднало от момента на заявяването й, ищецът да твърди, че е ползвал марката преди и към момента на заявяването й, т.е. че е действителният притежател, а за марките, регистрирани след 10.03.2011г. – ищецът да не е подал своя заявка за регистрация. Прието е, че в случая марката е регистрирана на 10.04.2008г. по заявка от 19.06.2006г., а отмяната на регистрацията съгласно чл.28, ал.1 ЗМГО е считано от 28.01.2009г. (от петгодишния период на неизползване). За периода след 28.01.2009г. е отпаднало действието на регистрацията, но за периода от заявката (19.06.2006г.) до началния момент на отмяната (28.01.2009г.) действието на регистрацията се е запазило и за този период правната защита на марката ще отпадне само при нейното заличаване, което съгласно чл.28, ал.3 ЗМГО ще има действие от датата на подаване на заявката. В този случай фактическият ползвател на марката има правен интерес от заличаването й. Изрично е изразено разбирането, че въпросът за това дали ищците са действителни притежатели на марката не от значение за обосноваване на интереса и легитимацията им по предявения иск.
По основателността на иска въззивният съд е приел за доказано по делото, че ищците са били фактически ползватели на марката преди подаване на заявката от ответника и последният е знаел това обстоятелство при подаване на заявката. Ищците – физически лица, чрез регистрираното от тях през 1993г. дружество „Сиби – 4” ООД, са произвеждали и търгували със сладкарски изделия в стопанисвана от тях сладкарница „А.” в гр. Асеновград. Въззивният съд е приел за доказано, че преди 19.06.2006г. марката на изделията в общественото съзнание се асоциирала с дружеството. Ответникът и свързани с него лица са развивали търговска дейност в част от постройка на общинския пазар в гр. Асеновград, като в другата й част се помещавала сладкарницата на ищците. Счетено е за неустановено заведението на ответника да е функционирало под наименованието „А.” след предаване на частта от помещението (сладкарницата) към обекта на ответника през 2001г. и съответно към 19.06.2006г. Този надпис бил поставен през 2009г., когато марката вече е била регистрирана от ответника. Посочените обстоятелства, както и установеното лично познанство между управителя на ответното дружество и ищеца Б. Г., подадените опозиции срещу трите заявки на ищеца през 2014г., са мотивирали съда да приеме, че ответникът е знаел за фактическото ползване на знака от ищците. Знанието за посочените обстоятелства обосновавало недобросъвестност при заявяване на марката за регистрация от ответника, поради което първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск е потвърдено.
Касаторът поставя следните въпроси по реда на чл.280, ал.1 ГПК: 1.Налице ли е правен интерес за провеждане на иска по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО, ако марката е отменена към датата на предявяване на иска?; 2.Кои обстоятелства е необходимо да са налице, за да се установи недобросъвестност при заявяване на марка, както и наличието на знание у едно лице за по-ранно използване на знак от друго лице достатъчно ли е или е необходимо да е преследвана особена цел в противоречие с добросъвестната търговска практика?; 3.Необходимо ли е в съдебното решение по иск на основание чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО съдът да установи кое лице (ищецът) притежава качеството „действителен притежател” и да установи за кои стоки е по-ранното използване? Тези въпроси са изрично формулирани и изведени като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Посочените въпроси са заявени след доводите на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за противоречие с практиката на ВКС на въззивното решение в частта, с която е прието, че доказването на това кой е действителният притежател на марката е обстоятелство, което е неотносимо към основателността на иска, че проверката дали лицето е действителен притежател на марката следва да се извърши в административното производство пред ПВ (за тази част на решението се твърди противоречие с отменителното решение № 195/31.01.2018г. по т.д.№ 370/2017г. на ВКС и с решение № 162/24.01.2012г. по т.д.№ 1079/2010г. на ВКС); в частта относно преценката на недобросъвестност (посочените решения на ВКС и решение на СЕС по дело С-529/07) и в частта относно правния интерес на ищците (посочено е решение № 162/24.01.2012г. по т.д.№ 1079/2010г. на ВКС и определения на ВАС). Основанието по чл.280, ал.2 ГПК е обосновано с твърдението за изложени от въззивния съд два взаимоизключващи се мотива, че „за марките, регистрирани след 10.03.2011г. – ищецът не е подал своя заявка за регистрация, в противен случай, той може да иска заличаване на марката, директно пред ПВ по реда на чл.26, ал.3, т.1 във връзка с чл.12, ал.6 ЗМГО” и обвързваното на основанията за заличаване на марката по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО като недобросъвестност и по чл.26, ал.3, т.1 във връзка с чл.12, ал.6 ЗМГО (по-ранно действително използване на нерегистрирана марка), на които е поставен знак за тъждественост. Очевидната неправилност произтичала и от отказа на съда да посочи за кои класове стоки следва да се заличи марката и за кои е заявена недобросъвестно.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно нормата на чл.295, ал.1 ГПК касационното обжалване след отмяна по чл.293, ал.3 ГПК на първоначалното решение може да се основе само на нарушения, допуснати от въззивния съд при повторното разглеждане на делото и при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
С решение № 195/31.01.2018г. по т.д.№ 370/2017г. на ВКС, І т.о. е отменено решение №1921/17.10.2016г. по т.д.№3631/16г. на Софийски апелативен съд и делото е върнато на Софийски апелативен съд за разглеждане от друг състав. По силата на чл.294, ал.1 ГПК указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. В случая касационната инстанция се е произнесла по жалба срещу въззивно решение, с което е било обезсилено първоинстанционното решение и прекратено производството по делото поради недопустимост на установителния иск по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО. Прието е, че е налице правен интерес от воденето на иска и надлежна легитимация на страните, предвид на изложените в исковата молба твърдения от ищците, че са действителни притежатели на права върху знак, който в противоречие с добрите нрави и добросъвестната търговска практика е заявен и регистриран от ответника като негова търговска марка. Доводите за действително притежание на марката са изведени от твърденията за фактическо ползване на знака в търговската дейност, даващо право да се заяви знака за регистрация, чрез която да се получи защита по ЗМГО, което право обаче не може да бъде упражнено, поради наличието на недобросъвестно извършена вече от ответника регистрация на този знак като негова търговска марка. Правният интерес е обоснован именно от липсата на защитени от закона по надлежния ред, но защитими такива по-ранни материални права, която защита не може да бъде осъществена, поради осуетяващи я недобросъвестни действия. Изрично е посочено, че изводът за липса на правен интерес, обоснован с аргументи за действие на заличаването занапред, тъй като противоречи на разпоредбата на чл.28 ал.3 ЗМГО, регламентираща по императивен начин осъществяването на последиците от заличаването от момента на подаването на заявката, е неправилен.
Предвид на дадените от касационния съд задължителни указания, с които въззивният съд се е съобразил при повторното разглеждане на делото, не са налице предпоставките по чл.295, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по общо въведения въпрос за липса на правен интерес на ищците от воденето на иска.
В отменителното решение на ВКС е даден отговор на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване за тълкуване на понятието „действителен притежател на марката” и значението му за допустимостта и основателността на иска. Прието е, че понятието „действителен притежател на марката“, употребено в разпоредбата на чл.26 ал.5 т.2 ЗМГО, не е идентично с понятието „собственик на марката“, придобил права върху нея чрез регистрацията й по надлежния ред, а следва да бъде тълкувано в смисъл на правен субект, който реално /фактически/ ползва в търговската си дейност за обозначаване на негови стоки или услуги знак, идентичен или сходен на заявения такъв за регистрация като търговска марка от лицето по чл.26 ал.3 т.4 ЗМГО. Наличието на регистрирана търговска марка от ищците към момента на предявяването на иска по чл.26 ал.3 т.4 ЗМГО не представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на същия. При разглеждане на касационната жалба по същество съставът на ВКС е посочил, че качеството „действителен притежател на марката“, изискуемо с разпоредбата на чл.26 ал.5 т.2 ЗМГО, е предпоставка за допустимост не на установителния иск по чл.26 ал.3 т.4 ЗМГО, а на административното производство, което се образува по подадено пред Патентното ведомство искане за заличаване на регистрираната търговска марка. Доколкото, за да упражни правото си да иска заличаване в хипотезата на чл.26 ал.3 т.4 ЗМГО, лицето, подало искането, следва да се легитимира с влязло в сила съдебно решение, установяващо недобросъвестност на заявителя при подаването на заявката за регистрация на търговската марка, по което то е било страна. Именно в това производство същото, като ищец, следва да докаже и, че е ползвало към момента на заявяването и ползва в търговската си дейност знак, определящ го като действителен притежател на марката, която ответникът е регистрирал. Т.е. дали ищецът е „действителен притежател“ по смисъла на чл.26 ал.5 т.2 ЗМГО е въпрос, който се изследва по същество в производството пред съда по предявения иск по чл.26 ал.3 т.4 ЗМГО и не представлява предпоставка за неговата допустимост.
Във въззивното решение на стр.5 при излагане на съображенията, че въпросът за това дали ищците са действителни притежатели на марката не е въпрос по допустимостта на иска, е изразено и разбирането, че този въпрос няма значение за основателността на иска, тъй като проверката дали лицето, което иска заличаването е действителен притежател на марката, се извършва в административното производство пред Патентното ведомство. Посочените мотиви на въззивния съд не съответстват на дадените указания от ВКС по прилагането и тълкуването на закона в частта, че в производството по иска по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО ищецът следва да докаже, че е ползвал към момента на заявяването и ползва в търговската си дейност знак, определящ го като действителен притежател на марката. Независимо от това, произнасяйки се по правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд на стр.6 от мотивите е посочил, че искът би бил основателен, ако се докаже, че ищците са били фактически ползватели на същата или на сходна марка преди подаване на заявката от ответника. След като е приел за доказани фактическите им твърдения за ползване на знака и знанието на ответника за това, въззивният съд е направил извод, че ищците са били фактически ползватели на марката. В този смисъл въззивният съд е изпълнил указанията на ВКС в отменителното решение, поради което не е налице противоречие с практиката на ВКС по въпроса за съдържанието на понятието „действителен притежател на марката”, свързван с реално /фактическо/ ползване в търговската дейност за обозначаване на стоки или услуги знак, идентичен или сходен на заявения такъв за регистрация като търговска марка от лицето по чл.26 ал.3 т.4 ЗМГО. По поставения на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос за евентуалната необходимост със съдебното решение по иск на основание чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО съдът да установи кое лице притежава качеството „действителен притежател” се е произнесъл ВКС в отменителното решение, като е посочил, че за заличаване на марката лицето, подало искането се легитимира със съдебното решение по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО. Този извод произтича и от ясната законова норма, че за заличаване на марката недобросъвестността при подаване на заявката следва да е установена с влязло в сила съдебно решение, като искането по чл.26, ал.5, т.2 ЗМГО се подава от действителния притежател на марката. По тези съображения не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по посочените въпроси, както и не е обосновано основанието по чл.280, ал.2 ГПК. Касаторът коментира изложени според него взаимоизключващи се мотиви за приета тъждественост на понятията, но съображенията на въззивния съд относно марките, регистрирани след 10.03.2011г. и за производството по заличаване по реда на чл.26, ал.3, т.1 във връзка с чл.12, ал.6 ЗМГО, представляват допълнителни съображения за точното разграничение между отделните хипотези. В случая, марката е регистрирана преди 10.03.2011г., а разпоредбата на чл.12, ал.6 ЗМГО е относима към регистрирана марка на Общността. Законовите разпоредби са цитирани от въззивния съд, но не са приложени към конкретния правен спор.
По поставения въпрос за преценка на недобросъвестността на заявителя, разрешен според касатора в противоречие с практиката на ВКС и с решение на СЕС по дело С-529/07, както по изведения на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос за необходимостта от установяване не само наличието на знание у едно лице за по-ранно използване на знак от друго лице, но и преследвана особена цел в противоречие с добросъвестната търговска практика, е даден отговор в цитираните от касатора съдебни актове. Обстоятелствата, относими към преценката за недобросъвестност, са посочени в решението на СЕС по дело С-529/07 и същите включват всички относими факти, които са свързани със случая и съществуват към момента на подаване на заявката и по-конкретно: обстоятелството, че заявителят знае или трябва да знае, че трето лице ползва идентичен или подобен знак за идентична или подобна стока, който води до объркване със знака, чиято регистрация е заявена; намерението на заявителя да попречи на трето лице да използва такъв знак, както и степента на правна защита, от която се ползват знакът на третото лице и знакът, чиято регистрация е заявена. В този смисъл е и практиката на ВКС – решение № 194/30.10.2013г. по т.д.№ 2274/2013г. на ВКС, ІІ т.о. Обжалваното въззивно решение съответства на практиката на ВКС и на СЕС, което изключва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По поставения първи въпрос по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за наличието или липсата на правен интерес за провеждане на иска по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО, ако марката е отменена към датата на предявяване на иска, не е обосновано приложното поле на касационното обжалване. Въззивният съд подробно е отговорил на въведеното възражение на ответника по иска, като е съобразил и разграничил последиците при отмяна на регистрацията и при заличаване на регистрацията според ясната законова разпоредба на чл.28 ЗМТО. Отговор на така поставения въпрос е даден и в решение № 162/24.01.2012г. по т.д.№ 1079/2010г. на ВКС, І т.о.
Въведеното основание за очевидна неправилност предвид отказа на съда на посочи за кои класове стоки следва да се заличи марката и за кои е заявена недобросъвестно, не е налице. Съгласно нормата на чл.26, ал.10 ЗМГО когато основанията за заличаване се отнасят за част от стоките или услугите, регистрацията се заличава само за тези стоки или услуги. В случая въззивният съд се е произнесъл по същество, че няма основания за разграничаване, тъй като е установена известност, с която марката се ползва за стоките на ищците.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника „Сиби – 4” ООД разноски за касационното производство в размер на 2000 лв. за адвокатско възнаграждение по договор и платежен документ от 13.06.2018г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 982/23.04.2018г., постановено по т.д.№ 646/2018г. от Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА „Сигнал – 2” ООД, гр.Пловдив, ул.”Брезовско шосе” № 145 да заплати на „Сиби – 4” ООД, гр. Асеновград, бул.”Александър Стамболийски” № 85 сумата от 2000 лв. (две хиляди лева) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.