О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 443
София, 07.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 3518/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. К. И. от [населено място] чрез настойника му А. А. И. срещу въззивно решение № 1142 от 12.06.2013 г. по гр.д.№ 803/2013 г. на Софийския апелативен съд.
В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в осъдителната му част за разликата над сумата 36 000 лв. до сумата 45 000 лв. и съответно е постановено отхвърлянето за посочената разлика. Поддържат се и касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК, а достъпът до касационно обжалване е обоснован с основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване първият поставен правен въпрос е свързан с допустимостта на въззивното решение в частта, с която е отменено решението на първоинстанционния съд в частта за разликата над сумата 36 000 лв. до присъдените с него 45 000 лв., която недопустимост според касатора произтича от необжалването на първоинстанционното решение в осъдителната му част.
Като втори въпрос на процесуалното право е поставен този за обективните предели на силата на присъдено нещо, разрешението по което според касатора е в противоречие с разрешението по него, дадено с решение № 951 от 15.02.1968 г. по гр.д.№ 2353/1967 г., І г.о. В цитираното решение е прието, че макар и в диспозитива на присъдата по наказателното дело изрично да не е отбелязано, че се присъждат вреди само за период от пет години, това в мотивите съвсем ясно и категорично е отразено, от което е направен извод, че правилно с обжалваното решение е прието, че новият иск за обезщетение за следващите пет години има друго основание и предмет. Поддържа, че при определяне на обезщетението въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/68 г. и задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК.
Ответната страна Г. фонд не е изразила становище по допустимостта и основателността на касационната жалба в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С решение № 86 от 05.03.2012 г. по гр.д.№ 817/2011 г., Пернишкият окръжен съд уважил предявения чрез настойника иск на касатора срещу Г. фонд с правно основание 288, ал.1, т.2, б”а” КЗ за сумата 45 000 лв., представляваща обезщетение за допълнителни неимуществени вреди от влошено здравословно състояние, изразяващо се в тежък епилептичен статус, причинено от травматични увреждания, получени в резултат на настъпило на 23.06.2008 ПТП, като от определения като справедлив еквивалент на обезщетението в размер на 50 000 лв. е приспаднат приноса на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат в размер на 10%, приет за установен с влязло в сила решение 883 от 18.11.2010 г. по гр.д.№ 435/2010 г. на САС по предявен иск за основното увреждане.
С обжалваното решение решаващият състав въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза приел, че е налице влошаване на здравословното състояние на ищеца, изразяващо се в тежко интелектуално-умствено снижение с напредващ спад на интелектуално-паметовите функции, нарушили изцяло възможностите му да действа самостоятелно и разумно, т.е. че се касае за органично психотично разстройство на личността – диагноза, поставена след проведеното психиатрично лечение; лечението не би могло да доведе до обратно развитие на заболяването и подобряване на състоянието на ищеца. Прието е за установена и проявата на тежък епилептичен статус, изразяващ се в непрекъсната поредица от гърчови конвулсии на крайниците с изключване на съзнанието, застрашаващи непосредствено живота му. При определяне на размера на обезщетението според съда следвало да се вземе предвид, че същите са за болки и страдания от получените при ПТП от ищеца в качеството му на пешеходец травми и увреждания, които са допълнителни след първоначално получените и за които същият е обезщетен със сумата 207 000 лв. Отчитайки тези данни съдът е приел, че сумата 60 000 лв., от които 40 000 лв. за епилептичния статус и 20 000 лв. за органичното психотично разстройство на личността би обезщетила ищеца за допълнително претърпените от него болки и страдания. При съобразяване на приетия с влязлото в сила решение по гр.д.№ 435/2010 г. на САС процент на съпричиняване от 10%, така определените обезщетения са намалени с по 1/10 или обезщетението за епилептичния статус – от 40 000 лв. на 36 000 лв., а обезщетението за органичното психотично разстройство на личността – от 20 000 лв. на 18 000 лв. С оглед на изложеното решаващият състав е приел, че решението на окръжния съд в частта, с която на ищеца е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, търпени от влошен епилептичен статус за разликата над сумата 36 000 лв. до присъдените 45 000 лв. следва да бъде отменено и отхвърлен иска за посочената разлика, като бъде присъдена сумата 18 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди от влошено здравословно състояние, изразяващо се в проявено и диагностицирано органно – психотично разстройство на личността.
В останалата част до пълния претендиран размер от 250 000 лв. искът е счетен за неоснователен по съображения, че с присъденото с влязлото в сила решение обезщетение в размер на 207 000 лв. са взети предвид и пожизнения двигателен дефицит, дискоординацията, пожизнената невъзможност за самостоятелно придвижване и обслужване и невъзможност за нормален словесен контакт. Посочено е, че всички тези увреждания на физическото здраве на ищеца са били предмет на предходния съдебен спор и тези увреждания са обхванати от присъденото с постановеното по него решение обезщетение, поради което решаващият състав потвърдил решението на окръжния съд в останалата му отхвърлителна част.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният процесуалноправен въпрос – допустимо ли е въззивният съд да извършва проверка по правилността на първоинстанционното решение и в необжалваната му част има обуславящо значение за допустимостта на постановено въззивно решение. С оглед постановките в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които в задължение на касационната инстанция е да следи и служебно за спазването на съществени процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на обжалваните решения във всяко положение на делото, съществуващата вероятност за недопустимост на въззивното решение е достатъчна за основателност на искането за допускане на обжалването.
Въпросът относно обективните предели на силата на присъдено нещо, формирана с решението по предявения иск е поставен във връзкка с приетата от съдилищата неоснователност на претенцията за „ексцес” от относно основното увреждане не е разрешен от въззивния съд в отклонение от цитирания съдебен акт.С влязлото в сила решение по предходния спор определеното обезщетение в размер на 207 000 лв. е съобразено с оформения значителен двигателен дефицит във вариант ограничени активни движения за четирите крайника, изразена невъзможност за самостоятелно обслужване, изказ и фина моторика, който според изслушаната по настоящето дело съдебно-медицинската експертиза се изразява в същия вариант, т.е. останал е непроменен, което е дало основание на съда да направи правилния извод, че не е налице основание да търси ново обезщетение за влошаване на здравословното състояние в тази насока.
Настоящият състав намира, че касационното решение следва да бъде допуснато за преценка на съответствието му с ППВС № 4/68 год. относно критериите, въз основа на които следва да бъде конкретизирано, за да съответства на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост дължимото на пострадалия обезщетение.
Касаторът е освободен от държавна такса, поради което и не следва да внася такава съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК за разглеждане на касационната жалба по същество.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1142 от 12.06.2013 г. по гр.д.№ 803/2013 г. на Софийския апелативен съд.
Делото да се докладва на председателя на Второ търговско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: