Р Е Ш Е Н И Е
№ 24
София, 4 февруари 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети януари две хиляди и тринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ФИДАНКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
при секретаря Лилия Гаврилова
и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 2290/2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационни жалби на подсъдимия И. Т. и служебния му защитник адв.Б., срещу решение № 309 от 04.10.2012г., постановено по внохд №876/12г. на АС-София.
В жалбата на защитника се изтъкват всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК.Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия.
В жалбата на подсъдимия Т. се релевира само касационно основание по чл348, ал.1, т.3 от НПК, а именно явна несправедливост на наложеното наказание.
В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че двете жалби са неоснователни. Намира обвинението за доказано по несъмнен начин, а наказанието за съобразено с целите по чл.36 от НК. Изразява становище, че решаващите съдилища не са допуснали нарушения на процесуалните правила при провеждане на съкратено съдебно следствие.
Адвокат Б., назначен в качеството на служебен защитник на подсъдимия поддържа двете жалби по съображенията, изложени в тях.Счита, че е нарушен материалният закон, тъй като обвинението не е доказано.Също така се позовава на нарушения на разпоредбите на чл.13 и 14 от НПК.Досежно наказанието, защитата го намира за несправедливо определено, като сочи, че същото следва да бъде не тринадесет , а десет години лишаване от свобода.Пледира за намаляване размера на наказанието.
Осъденият И. Т., моли за уважаване на касационната жалба и намаляване на наложеното му наказание.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
С присъда № 15 от 29.06.2012г., постановена по нохд №235/12г., Софийски окръжен съд, Наказателно отделение, 2 състав е признал подсъдимия И. П. Т. за виновен в това, че на 14.01.2012г. в махала „Равни дел”, [населено място] дол, обл.София е отнел чужди движими вещи-сумата от 200лв., от владението на Ц. П. А. с ЕГН [ЕГН], с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил сила и грабежът е придружен с убийството на Ц. А., поради което и на основание чл.199, ал.2, т.2, вр. чл.198, ал.1 от НК, вр. чл.373, ал.2 от НПК и чл.58а, ал.1, вр. 57, ал.1, вр. чл.54 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от тринадесет години и пет месеца, което наказание да изтърпи при първоначален строг режим в затвор.
На основание чл.68, ал.1 от НК , съдът е постановил отделно изтърпяване на отложеното на основание чл.66, ал.1 от НК наказание от девет месеца лишаване от свобода по нохд № 251/11г. по описа на РС-Своге.
На основание чл.59 от НК, съдът е зачел времето на предварително задържане на подсъдимия.
Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и направените разноски.
С въззивно решение № 309 от 04.10.2012г., постановено по внохд № 876/12г., АС-София е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда, като е намалил срока на наложеното на подсъдимия наказание от тринадесет години и пет месеца на тринадесет години и четири месеца.
Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVІІ от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, при което подсъдимият И. Т. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като сe е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл.372, ал.4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В рамките на направените самопризнания, подкрепящи се от доказателствената съвкупност, събрана на досъдебното производство, решаващите съдилища са направили и верни правни изводи. Последните се оспорват от защитата на подсъдимия, но възраженията са неоснователни и не могат да бъдат възприети от настоящата инстанция. Твърденията, залегнали в жалбата сочат на оспорване на признатите факти. Съгласно ТР № 1 от 06.04.2009г. на ВКС цялостното признаване на фактите, изложени в обвинителния акт, обуславя ограничения в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният съд проверява, дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство и законосъобразността на доказателствената преценка. Също така следи за спазване регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие, както и относно спазване изискванията на чл.373, ал.2 и ал.3 от НПК при постановяване на присъдата. При установено изпълнение на лимитираните правни предписания, въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти, поради което не може да се приеме, че е допуснато нарушение от въззивния съд по реализиране на процедурата по Глава двадесет и седма от НПК. Нещо повече, въззивният съд е направил задълбочен анализ на доказателствата, подкрепящи направените самопризнания, при това в унисон с изискванията на чл.14 от НПК.Ето защо, доводите за допуснати процесуални нарушения са неоснователни, както и тези за нарушения на материалния закон по отношение на правните изводите.
Във връзка с възраженията за явна несправедливост на наложеното наказание следва да се отбележи, че предходните съдилища правилно са приели, че наказанието подлежи на определяне по правилата, визирани в чл.373, ал.2 от НПК, които препращат към разпоредбата на чл.58а от НК. Тази норма предвид нейният материалноправен характер и съобразно разпоредбата на чл.2, ал.1 от НК следва да намери приложение в последната й редакция – ДВ бр.26/10г., която е била в сила към момента на извършване на деянието и няма последваща нормативна промяна, включително към настоящият момент, обуславяща приложението на чл.2, ал.2 от НК. Действащата норма на чл.58а от НК лимитира три хипотези, включващи правила и предпоставки за определяне на наказанието при диференцираната процедура –съкратено съдебно следствие. Първите са визирани в алинея първа на цитирания текст, тези по ал.2 и ал.3 са относими в случаите на чл.57, ал.1 от НК и последната група от предпоставки е ситуирана в ал.4 на чл.58а от НК. Значение за хипотезата, при предпоставките на която ще бъде определено наказанието има и визираната в особената част на НК санкция за съответното престъпление. По настоящото дело, подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.199, ал.2, т.2 от НК, за което законодателят е предвидил следните наказания:лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Също така, съдът може да постанови и конфискация на цялото или на част от имуществото на виновния. Наличието на наказания, предвидени в условията на алтернативност обуславя приложението на чл.57, ал.1 от НК, като първият съд е бил длъжен да определи най-подходящото по вид наказание измежду предвидените за извършеното от подсъдимия престъпление, след което да индивидуализира конкретното наказание, съобразявайки тези си действия с разпоредбите на чл.58а, ал.2 и 3 от НК. Последните изключват възможността за налагане на наказание доживотен затвор без замяна, при определянето му като най-подходящо по вид, а наказанието доживотен затвор се заменя с лишаване от свобода от двадесет до тридесет години. След което алинея трета визира правилата за определяне размера на наказанието лишаване от свобода, определено при условията на алинея втора или предвидено в особената част на НК. В рамките на вярно индивидуализираните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, както и след отчитане конкретиката, характеризираща извършеното от подсъдимия деяния, съдилищата правилно са приели, че най-подходящото по вид наказание, от възможно предвидените, е лишаване от свобода, което е съобразено и с разпоредбата на чл.38, ал.2 от НК. След това обаче съдилищата са допуснали нарушение на закона, като са определили размера на наказанието лишаване от свобода, при предпоставките чл.58а, ал.1 от НК, с редукция от една трета, тъй като в случая е приложима разпоредбата на чл.58а, ал.3 от НК, което е изисквало размерът на наказанието да бъде определен в границите на предвиденото за престъплението в нормата на чл.199, ал.2, т.2 от НК, а именно от петнадесет до двадесет години лишаване от свобода. Наложеното наказание от тринадесет години и четири месеца лишаване от свобода, след изменението от САС, де факто е под минимума от петнадесет години и предполага определяне само ако са налице основанията по чл.55 от НК. По този въпрос настоящата инстанция се солидаризира с изводите на предходните съдилища, че отчетените смекчаващи обстоятелства не са многобройни или с изключителен характер, което в противен случай, би било самостоятелно основание за приложението на чл.58а, ал.4, вр. чл.55 от НК. Независимо от горните констатации, тази инстанция намира, че неправилното приложение на материалния закон във връзка с определяне на наказанието не може да бъде отстранено от касационния съд, нито от въззивната инстанция след връщане на делото за ново разглеждане, тъй като производството пред ВКС е образувано и се води единствено по жалби на подсъдимия и защитата му, а липсата на протест изключва възможността за утежняване положението на подсъдимия в каквато насока е гореизложеното тълкуване и правилно приложение на чл.58а от НК. При тези констатации, настоящият състав на касационната инстанция освен, че не намира правно основание за намаляване размера на наложеното на подсъдимия И. Т. наказание, счита, че същото не е и явно несправедливо, поради което са неоснователни твърденията на касаторите за наличие на касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.
Предвид всичко гореизложено, въззивно решение на САС следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 309 от 04.10.2012г., постановено по внохд №876/12г. по описа на Софийски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: