О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 385
гр. София, 06.07.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на втори юни, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№247 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 15.08.2014 г. по т.д. №4417/2012 г. на Софийски апелативен съд. С обжалваното решение е отменено решение №1606 от 22.08.2012 г. по т.д. №1453/2008 г. на СГС, ТО, VI-8 с-в, вместо което е признато за установено по иска по чл.124, ал.1 от ГПК, предявен от [фирма], че [фирма] не е собственик на УПИ I, отреден за „Атракционно-увеселителен център” в квартал 1 по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед №РД-50-09-465/28.09.1987 г., изменен със заповед №РД-09-50-17/26.01.2001 г., с площ от 21 456 кв.м., на основание чл.537, ал.2 от ГПК е отменен нотариален акт за собственост №198, т.II, рег.№8632, н.д.№335/2008 г. и на основание чл.569, т.5 от ГПК е постановено да бъде заличено вписването на учредителния акт на [фирма] с нотариална заверка с рег.№7407/27.07.2006 г. на нотариус В. Г., извършено с вх.рег.№14987 от 19.03.2007 г., акт №89, акт №18, том VII по имотна партида №424526 на Службата по вписвания.
В жалбата се излагат съображения, че решението в частта, с която е отменен нотариалният акт и е постановено заличаване на вписването на учредителния акт е недопустимо, тъй като разпоредбите на чл.537, ал.2 и чл.569, т.5 от ГПК по съществото си не представляват искове, а в останалата част – неправилно, поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд, в нарушение на процесуалния закон е приел доказателства, без да посочи извършено ли е от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила и без да изготви нов доклад по делото. Навеждат се доводи, че изводите на съда, относно началния момент към който трябва да се изследва въпроса, дали някой от праводателите на жалбоподателя е станал собственик на имота, са необосновани, направени без да се изследват събраните пред първата инстанция доказателства, а и противоречиви, като изложеното се отнася и до приетото от въззивния съд по отношение на въпросите бил ли е праводателят на жалбоподателя собственик на имота към момента на сключване на приватизационната сделка и какво е правното значение на Решение №71 от Протокол №26/23.05.2001 г. Претендира се присъждане на разноски.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. За неотносимостта на събраните в първоинстанционното производство доказателства към предмета на доказване по делото и 2. За възможността спорът да бъде пререшен изцяло въз основа на събраните във въззивното производство „нови” доказателства, но без да е извършен нов доклад по делото, съблюдаващ съответните процесуални преклузии, за които въпроси се твърди, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д.№4/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Посочва се, че решението в частта, с която е налице произнасяне по искове по чл.537, ал.2 и по чл.569, т.5 от ГПК, следва да се допусне до касационно обжалване и поради недопустимостта му в тази част.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че приетите в първоинстанционното производство заключения на ССЕ и СТЕ, и показанията на разпитаните в същото свидетели, не следва да се обсъждат, доколкото установяват факти, които нямат съществено значение за правилното решаване на спора. Изследвайки останалите събрани пред първата инстанция и във въззивното производство доказателства, включително ССЕ и СТЕ, е извел релевантния по делото въпрос – за статута на процесния имот, като проследявайки уредбата на собствеността в действащото законодателство – Конституцията на Република България от 1971 г. и приетия при действието й Указ №56 за стопанската дейност и настъпилите впоследствие промени – приемането на Конституцията от 1991 г., изменението на чл.6 от ЗС, приемането на ЗМСМА, ТЗ и ЗППДОП /отм./, уреждащи преобразуването на държавната /общонародна/ собственост, е достигнал до извод, че към 17.09.1991 г. процесният имот е бил общинска собственост. Приел е, че по делото не са представени доказателства, че към 1989 г. имотът е бил предоставян за стопанисване и управление на „А. завод – гара Искър” /не са представени балансите към тази година/, както и такива установяващи, че към 1992 г. имотът е бил включен в Д. на визираното предприятие, когато при сливането му с още 12 предприятия е било учредено [фирма] /СКГТ Е./. Посочил е, че по делото не са представени и баланса на СКГТ Е. към 01.01.1997 г. – денят на преобразуването му в Е., и баланса на СКГТ Е. към 30.06.1997 г., когато от него е отделено и учредено дружеството [фирма] с имущество на база разделителен протокол, който също не е представен /в представените по делото баланс и разделителни протоколи от 19.05.1998 г. Д. са отразени като стойност/. Счел е, че от заключението на ССЕ, приета пред въззивната инстанция се установява, че към момента на приватизацията на [фирма], процесният имот е бил отписан от неговите Д. и в процедурата по приватизация този имот не е бил оценяван, респективно в цената на приватизационната сделка не е била включена стойността на този имот. В този смисъл е изложил съображения, че единственият възможен извод е, че през изследвания период никое от посочените юридически лица, чийто правоприемник е [фирма], не е станало собственик на процесния имот, който през 1997 г. е бил включен в капитала на [фирма], с което последното е станало негов собственик, което обуславя основателност на иска и акцесорните претенции.
На първо място, общата формулировка „За неотносимостта на събраните в първоинстанционното производство доказателства към предмета на доказване по делото” препятства извършването на преценка както за наличие на общата предпоставка, така и на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради което този въпрос, не може да се приеме за относим към процесния правен спор. Дори и да се счете, че е поставен въпроса – за задължението на въззивния съд да мотивира решението си и при въведени във въззивната жалба оплаквания да обсъди и прецени всички относими към спора доказателства /въпреки, че касационният съд не е длъжен и не може да го извежда/, то този въпрос не е решен в противоречие с константната практика на ВКС. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведеното селективно основание – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства /още повече, че по твърдения на самия жалбоподател, обсъдените от въззивния съд заключения на експертизите, приети от въззивната инстанция, не се отличават по нищо от тези, приети от първоинстанционния съд/, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
От друга страна съгласно дадените в т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. по т.д.№4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, разяснения, когато във въззивната жалба или в отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието на чл.146, ал.1 от ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В случая първоинстанционният съд не е изготвил доклад по делото и във въззивната жалба е направено искане за допускане на доказателства, като страната се е позовала на извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения. В този смисъл с допускането и приемането на доказателства, без да извърши доклад по чл.146, ал.1 от ГПК, въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което въпросът „За възможността спорът да бъде пререшен изцяло въз основа на събраните във въззивното производство „нови” доказателства, но без да е извършен нов доклад по делото, съблюдаващ съответните процесуални преклузии”, макар и да е обусловил решаващата воля на съда, позовал се и на приетите от него доказателства, не е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Настоящият състав намира, че искането за допускане на касационен контрол поради вероятна недопустимост на въззивния акт в частта, с която на основание чл.537, ал.2 от ГПК е отменен констативен нотариален акт за собственост, е неоснователно, тъй като съобразно ТР №3/2012 г. по т.д.№3/2012 г. на ОСГК на ВКС, отмяната на констативен нотариален акт по чл.537, ал.2 от ГПК е последица от уважен иск за собственост, поради което решението на въззивния съд в тази му част е допустимо.
Обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта, с която на основание чл.569, т.5 от ГПК е постановено да бъде заличено вписването на учредителния акт на [фирма] в Службата по вписвания, поради вероятната недопустимост на въззивното решение в посочената част, с оглед преценката кой е предвиденият в закона орган, който е компетентен да постанови заличаване на вписвания в имотния регистър, респективно на вписванията извършени по реда на Правилника за вписванията.
Произнасянето по разноските следва да бъде извършено при решаването на спора по същество.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 15.08.2014 г. по т.д. №4417/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение №1606 от 22.08.2012 г. по т.д. №1453/2008 г. на СГС, ТО, VI-8 с-в, в частта му по искането по чл.569, т.5 от ГПК и вместо това на основание чл.569, т.5 от ГПК е постановено да бъде заличено вписването на учредителния акт на [фирма] с нотариална заверка с рег.№7407/27.07.2006 г. на нотариус В. Г., извършено с вх.рег.№14987 от 19.03.2007 г., акт №89, акт №18, том VII по имотна партида №424526 на Службата по вписвания.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 15.08.2014 г. по т.д. №4417/2012 г. на Софийски апелативен съд в останалата му част.
УКАЗВА на [фирма] в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба, в размер на 40 лв.
При неизпълнение в срок производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.