О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 978
С., 29.09.2014г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 3353 по описа за 2014г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Химикотехнологичен и металургичен университет /Х./ [населено място], представляван от ректора проф. д-р Г., чрез процесуалния представител юрисконсулт И. против въззивно решение № 2193 от 1.04.14г. по в.гр.д. № 2111 по описа за 2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 2.09.13г. по гр.д.№ 25905/12г. на Софийски районен съд, като са уважени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1,2 и 3 от КТ и са присъдени следващите се разноски
Основанието за допустимост, което се сочи в подадената касационна жалба е чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като се поставят два въпроса. Първият е : може ли съдът служебно да отрече доказателствената сила на частен свидетелстващ документ без да е извършено оспорване по реда и в сроковете по чл.193 от ГПК, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в постановено по реда на чл.290 от ГПК решение № 86 от 18.07.2011г. по т.д.№ 686/10г.на І т.о. на ВКС.
Вторият е: Длъжен ли е бил въззивния съд служебно да допусне назначаването на експертиза, която да изследва въпроса за приложението на материалноправната норма на чл.24 ал.1 т.2 и т.3 от Закона за авторското право и сродните му права – З. / съгласно които без съгласието на носителя на авторското право и заплащане на авторски права е допустимо временното възпроизвеждане на произведения и използването на цитати от вече разгласени произведения на други лица при критика или обзор като се посочва източника и името на автора, цитирането съответства на обичайната практика и е в обем, оправдан от целта/, с оглед приетото в т.1 от ТР № 1/2013г.на ОСГТК на ВКС, съгласно което при проверка правилността на решението въззивният съд може да приложи императивна материално правна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват както допустимостта, така и основателността й. Претендират се направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 340лв., реалното извършване на които е удостоверено с подписан от страните договор за правна защита и съдействие № 3 от 21.05.2014г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
В. съд е счел извършеното на основание чл.330 ал.2 т.6 от КТ уволнение за незаконосъобразно, като е приел, че посочените от работодателя четири нарушения или че не са извършени от ищеца, или че не съставляват нарушения на трудовата дисциплина. За първото посочено от работодателя нарушение /в издадения материал като рецезент е посочено лице, което не е извършило такава/, че не съставлява дисциплинарно нарушение, поради липса на подобна нормативна или вътрешна за Х. забрана. За второто /използване в нарушение на З. цитати от книгите „Увод в химията на твърдото тяло” на ст.Б. и Т.С. и „Химия на твердого тела.Теория и приложение”, част І на проф.А.Вест/, съдът е счел, че не е установено да е извършено, защото няма представени доказателства, установяващи нарушаване на правата на авторите. Посочил е, че З. допуска използване на цитати или части от чужди произведения при спазване на изискванията на чл.24 ал.1 т.2 и т.3. Ищецът не отрича, че се е възползвал от тази възможност, а работодателят върху който е била доказателствената тежест, не е установил, ищецът да е цитирал чуждите произведения в нарушение на императивните норми на закона. Съдът е посочил, че единственото представено от работодателя доказателство – констативен протокол -съдържа писмено изявление на негови служители, поради не е годно доказателство за съдържащите се в него изгодни за ответника факти. Относно третото посочено от работодателя нарушение – че процесната книга не е издадена в университетското издателство, съдът е посочил, че работодателят не е установил това действие да е забранено, нито да противоречи на длъжностната характеристика на ищеца или на Правилника за издателската дейност на Х. /който не е представен по делото и не е общодостъпен/. Като недоказано от работодателя съдът е преценил и четвъртото вменено като извършено от ищеца нарушение – че е разпространявал процесната книга на студенти срещу заплащане. Подписаните от студентите декларации в този смисъл – съдът не е приел за доказателствено средство, доколкото представляват писмени свидетелски показания, чието събиране не е допустимо в гражданския процес.
При тези решаващи мотиви на въззивния съд, първият поставен от касатора въпрос, касаещ несъобразяване на съда /без изрично оспорване/ на доказателствената сила на частен свидетелстващ документ, какъвто е подписания от служители на ответника констативен протокол, доколкото не отговаря на фактите по делото, не е от значение за изхода на спора, не съставлява годно общо основание за допустимост и въз основа на него не може да бъде допуснато касационно обжалване. Това е така, защото констативният протокол, на който работодателят се позова е подписан от комисия, нарочно назначена от него и е част от заповедта за налагане на дисциплинарно наказание. В заповедта изрично е посочено, че констатаията за обстоятелствата, касаещи извършените от професор В. нарушения се съдържа в същия констативен протокол № 207 от 12.03.2012г. Т.е. съдържанието на последния е инкорпорирано в съдържанието на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, поради което с оспорването на заповедта, се счита изрично оспорен и констативния протокол. Затова е невярна тезата на касатора, изложена в поставения въпрос, че съдът – в нарушение на установената съдебна практика – служебно /без открито производство по чл.193 от ГПК/ е отказал да се съобрази с доказателствената сила на посочения частен свидетелстващ документ.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория поставен от касатора въпрос. Съгласно цитираната т.1 от ТР № 1/2013г.на ОСГТК на ВКС – съдът е длъжен /служебно, без подобно основание да е наведено при обжалването/ да осигури точното прилагане само на установена в публичен интерес материалноправна норма. Посочено е, че служебното начало може да вземе превес над диспозитивното и състезателното начало, само когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Настоящият случаи не е такъв. С оглед разпределението на доказателствената тежест в процеса работодателят е следвало да установи, че дисциплинарно уволнения от него служител не е спазил установените в чл.24 ал.1 т.2 и т.3 от Закона за авторското право и сродните му права изисквания, позволяващи му да използва цитати или части от чужди произведения. Преценката е в зависимост от ангажираните доказателства и няма основание, изключващо прилагането на диспозитивното и състезателното начало.
С оглед направеното искане, на основание чл.78 ал.3 от ГПК, пред вид изхода от спора и липса на направено възражение за прекомерност по ал.5, следва в полза на ответната страна да бъдат присъдени удостоверените като направени разноски в касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 2 340лв.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2193 от 1.04.14г. по в.гр.д. № 2111 по описа за 2014г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Химикотехнологичен и металургичен университет [населено място], представляван от ректора проф. д-р Г. [населено място] [улица] да заплати на В. С. В. ЕГН [ЕГН] от [населено място][жк]бл.512 вх.2 ет.1 ап.30 сумата от 2 340лв./две хиляди триста и четиридесет лева/ разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.