О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 310
София, 18.03.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 644 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Г. А. Т. от [населено място] против въззивно решение от 16.10.2015г. по в.гр.д. № 8141 по описа за 2015г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 27.02.2015г. по гр.д.№ 42078/2014г. на Районен съд София и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.128 ал.1 КТ за заплащане на сумата от 5 905.76лв., нетно трудово възнаграждение за периода 1.02.2013г. 13.07.2014г. по трудов договор № 106 от 20.06.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 1.08.2014г.
Като основание за допустимост в своето изложение касаторът се позовава на нормите на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, като ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност и въз основа на тях да формира решаващата си воля?
2. Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му? и
3. Дължи ли работодателят трудово възнаграждение, ако по време на действие на трудовия договор, работникът е полагал труд и при друг работодател?
Според касаторът първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в решения, постановени по чл.290 от ГПК с № 56 от 10.06.2015г. по гр.д. № 5143/14г .на І гр.о., № 691 от 2.02.2011г. по гр.д. № 1620/09г. на І г.о., № 212 от 1.02.2012г. по т.д. № 1106/10г. на ІІ г.о., № 125 от 29.05.2012г. по гр.д. № 534/11г. на ІV г.о., а вторият – с № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. № 1/13г. на ІV г.о. и № 297 от 22.12.2014г. по гр.д. № 4004/14г. на І г.о.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв., чието реално извършване удостоверява с представен договор № 568505 от 27.01.2016г. за правна защита и съдействие.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
Въззивният съд е счел, че независимо от наличието на трудово правоотношение, възникнало със сключен между страните трудов договор № 106 от 20.06.2011г., прекратен на 5.09.2014г., на ищецът не се дължи заплащане на трудово възнаграждение за процесния период /1.02.2013г. 13.07.2014г./, тъй като той не е доказал, че реално е престирал труд. Според съда ангажираните гласни доказателства – чрез свидетелката М., която живее на семейни начала с ищеца, не дават основание за обратен извод, защото не установяват конкретни факти. Обстоятелството, за което тя свидетелства, че през периода ищецът е управлявал камион, само по себе си не е достатъчно, тъй като не са посочени нито марката и регистрационния му номер, нито по какъв повод е управляван /дали ищеца е бил командирован,от кого и при какво работно време/, както и не е установено, че той е престирал труда си като „шофьор” именно в полза на ответника. Като допълнителни аргументи въззивният съд е посочил два факта. Първо, че видно от представена справка от НОИ – за периода осигуровките на ищеца са заплащани от друго юридическо лице /”Ф. бокс”, която фирма е изплатила на ищеца суми с 11 броя кредитни превода с основание „командировъчни”/. Второ, че в писмо от Дирекция „Инспекция на труда” София се съдържат данни, че по повод на извършена проверка по сигнал срещу ответника [фирма], последният е декларирал, че за процесния период 1.02.2013г. 13.07.2014г. ищецът Г. А. Т. не се е явявал на работа и не е полагал труд.
При тези факти, не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от касатора въпроси, тъй като те не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост съгласно т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС и не са решени от въззивния съд в противоречие с установената практика, включително и с посочената от касатора. Съображенията:
Извън съмнение е, че въззивния съд дължи самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и това в случая е направено. Вторият и третия поставени въпроси – не могат да се определят като правни, а като фактически, по фактите по делото, изискващ преценка на ангажираните по делото доказателства, каквато съдебният състав в настоящето производство не може да извършва. Освен това – в съдържанието си – те предпоставят факти, които не са установено по делото /вторият въпрос касае хипотеза на дадени показания свидетел, чиято обективност е поставена под съмнение, а в случая – решаващият мотив на съда е, че дадените показания не установяват конкретни факти, а третият поставен въпрос е за дължимостта на трудово възнаграждение, когато по време на действие на трудовия договор, работникът полага труд и при друг работодател, каквито факти в настоящето производство не са надлежно установени/.
Освен изложеното, следва да се има пред вид и че съгласно трайната съдебна практика /например решение № 171 от 10.07.2013г. по гр.д.№ 843/2012г. на ІV г.о./ работодателят дължи заплащане на трудово възнаграждение, преставляващо цената на работната сила, само при престиране на работна сила, т.е. когато работникът изпълнява работата, за която се е договорил точно и добросъвестно. Когато въз основа на ангажираните по делото доказателства съдът установи, че работникът не е полагал труд, той не може да присъди трудово възнаграждение. Единствените хипотези, при които работникът има право на трудово възнаграждение при непрестиране на работна сила са когато неполагането на труд не се дължи на неговото поведение – чл.266 ал.1 КТ /неизпълнение на трудови норми/, чл.267 ал.1 КТ/престой/ и чл.268 ал.3 КТ /производство на некачествена продукция/, като настоящата хипотеза не попада сред изброените. В случая, с поставените въпроси, касаторът оспорва крайния извод на съда, че ищецът не е доказал реалното престиране на труда си, като акцентира на доказателства, които съдът мотивирано е посочил защо не цени. Тъй като съгласно горецитираната т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС – в производството по допустимост съдът не може да произнася по въпрос, който изисква преценка за начина, по който въззивния съд е възприел фактическата обстановка и е обсъдил ангажираните доказателства, която е свързана с правилността на постановения акт, тези доводи на касатора не могат да бъдат обсъждани.
С оглед направеното искане, изхода от спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК – в полза на ответната страна следва да бъде присъдена сумата от 500лв., представляваща установения като реално платен размер на адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото основание за допустимост по чл.280 ал.1 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 16.10.2015г. по в.гр.д. № 8141 по описа за 2015г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Г. А. Т. ЕГН [ЕГН] от [населено място][жк], бл.810 вх.Г ет.1 ап.71 да заплати на А. т.”ООД ЕИК[ЕИК] [населено място] [улица] ет.1 ап.2, представлявано от управителя Г. сумата от 500лв. /петстотин лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.