О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 434
С., 16.04. 2015г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на седми април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: И. ПАПАЗОВА М. РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 584 по описа за 2015г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Р. Т. М. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Ч. против въззивно решение № 202 от 17.10.14г. по в.гр.д.№ 200 по описа за 2014г. на Окръжен съд Кърджали, с което е потвърдено решение № 128 от 15.01.14г. по гр.д. № 1299/13г.на Районен съд Кърджали, в частта с която е осъдена да заплати на К. А. М., на основание чл.236 ал.2 от ЗЗД сумата от 11 143 лв., обезщетение за ползване през периода 11.10.2010г. – 28.05.2012г. на магазин № 31, находящ се в [населено място][жк] [улица], ведно със законната лихва, считано от 30.05.12г. и сумата 891.41лв. обезщетение за забава за плащане на обезщетението по чл.236 ал.2 от ЗЗД за същия период и са присъдени разноски.
За да постанови акта си, въззивният съд е приел, че е налице валидно предявен иск по чл.236 ал.2 от ЗЗД при условията на евентуалност, който е разгледал след като е преценил като неоснователен главният иск по чл.45 от ЗЗД. За да го уважи е съобразил, че ищецът е доказал собствеността си върху процесния магазин № 31, както и че е отправил покана до ответницата М., връчена й на 22.08.2008г. за освобождаване на имота и факта, че поради отказа й е водил иск по чл.233 от ЗЗД, уважен с влязло в сила на 17.04.2012г. решение по гр.д.№ 550/2008г. Въз основа на последното е образувано изп.д.№ 116/20102г. на ЧСИ, въз основа на което е осъществен въвод във владение. Видно от протокола – имота е иззет от ответницата на 3.01.2013г., когато частният съдебен изпълнител е предал на ищеца на владението.
Като сочи всички основания по чл.280 ал.1 ГПК, касаторката желае да се допусне касационно обжалване по въпрос, касаещ разпределението на доказателствената тежест относно доказването на факта на владението и неговия период при иск по чл.236 ал.2 ЗЗД, както и – „Основателен ли е такъв иск, ако ответникът не е ползвал имота през процесния период и ищецът не е доказал периода, за който претендира обезщетение?
К. поставя и процесуалноправни въпроси, които могат да бъдат обобщени в два относно съединяването на исковете и присъждането на разноски : 1. При съединяване на искове при евентуалност, обусловен ли е евентуалния иск от главния и следва ли съдът да се произнася по иск по чл.236 ал.2 ЗЗД при положение, че главния иск е по чл.45 ЗЗД, а евентуалният е формулиран: „ако се докаже основателността на иска по чл.45 ЗЗД и виновно поведение на ответницата”, да бъде постановено осъдително решение по чл.236 ал.2 ЗЗД? Позовава се на постановено по реда на чл.290 от ГПК решение на ВКС № 75 от 28.05.10г. по т.д.№ 923/09г. на ІІ т.о., което обаче е ирелеванто, тъй като е по различен правен въпрос, касаещ правомощията на въззивния съд при неправилна правна квалификация, дадено от първата инстанция /вж. т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/09г.на ОСГТК на ВКС/, 2. Относно разноските, касаторът счита че въззивнят акт е постановен в противоречие с т.1, 2 и 3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. по т.д.№ 6/12г. на ОСГТК на ВКС по въпросите за дължимостта на разноски за адвокатско възнаграждение когато страната не се е представлявана от адвокат, ако не са представени доказателства за реално заплащане и за начина, по които плащането се установява, както и за необходимостта от представяне на списък при направен само един разход, както и при прекомерност обвързан ли е съда от ограничението, предвидено в § 2 от ДР Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от против-ната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта й до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос отговаря на изискванията за годно общо основание за допустимост, доколкото е свързан с решаващите мотиви на съда. По него обаче не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост. По въпроса, касаещ съединяването на искове при условията на евентуалност практиката е единна и непротиворечива. Същата е съобразена от въззивния съд, който е съобразил, че разглеждането на евентуалния иск е обусловено от неуважаването на главния. Съответно в доклада си е посочил, че ищецът е предявил срещу ответницата /сега касатор/ Р. М. иск чл.236 ал.2 ЗЗД, който следва да бъде разгледан при отхвърляне на главния иск по чл.45 от ЗЗД, като двата иска произтичат от един и същи факт. Формулировката на евентуалния иск, на която касаторът акцентира във въпроса си, не може да бъде предмет на обсъждане за първи път в касационнната инстанция, защото първоинстанционният съд е този, който в доклада си по чл.146 от ГПК прави квалификацията на исковете и при несъгласие страната е могла надлежно да възрази в хода на производството. Следва да се посочи, че специалното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК не е налице, защото касаторът не представя задължителна практика на ВКС, на която въззивния акт да в противоречи.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос не отговаря на изискванията за годно общо основание за допустимост, доколкото касае основателността на предявения иск по чл.236 ал.2 ЗЗД, изисква обсъждане на ангажираните по делото доказателства относно факта на ползване на имота, периода и следващото се обезщетение /вж. т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№1 /09г. на ОСГТК на ВКС/. Относно разпределението на доказателствената тежест относно доказването на факта на владението и неговия период спор няма, че е върху ищеца, както и е няма спор, че предявяването на иск по чл.233 от ЗЗД представлява противопоставяне по смисъла на чл.236 от ЗЗД и че в случая ищецът е получил владението след като частният изпълнител го е иззел от ответницата на 3.01.2013г. с протокол във връзка с образувано изп.д.№ 116/20102г. на ЧСИ.
По въпросите, касаещи присъдените разноски, компетентен да се произнесе – с оглед разпоредбата на чл.248 от ГПК е въззивния съд, на който делото следва да се изпрати. По съществото си – това искане е за изменение на постановения акт в частта за разноските и правомощията за това са на съда, постановил въззивния акт.
Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 202 от 17.10.14г. по в.гр.д.№ 200 по описа за 2014г. на Окръжен съд Кърджали.
ДЕЛОТО да се изпрати на въззивния съд за постановяване на акт по чл.248 от ГПК във връзка с разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.