2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 568
гр. София, 07.12.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4455 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на И. А. К. против определение № 1734/31.08.2018 г. по гр.д.№ 1444/2018 г. от състав на Окръжен съд – Пловдив.
Ответникът по частната касационна жалба я оспорва, с писмен отговор.
Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното определение съдът е потвърдил определение на първоинстанционен съд, с което е прекратено производството по делото, поради липса на компетентност на българския съд.
Съдът е приел, че и по иска за прекратяване на брака между страните, така и по исковете за предоставяне за упражняване на родителските права и мерките на лични контакти с родителите на децата, родени от брака между страните българския съд не е компетентен да се произнесе.
В изложението на касационните основания се твърди, че са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване. Поставя се правен въпрос, при липса на компетентност на българския съд да се произнесе по исковете за предоставяне за упражняване на родителските права и мерките на лични контакти с родителите на децата, родени от брака между страните, то следва ли делото да продължи пред български съд по отношение на иска за прекратяване на брака и фамилното име на съпругата. Съдът е приел, че следва да се прекрати производството по делото по всички предявени искове, в т.ч. и по отношение на иска за прекратяване на брака и фамилното име на съпругата.
Поставените въпроси касаят компетентността на българския съд да разгледа предявения иск за прекратяване на брака между страните и относно родителската отговорност, във връзка с приложението на Регламент 2201/2003 г., при положение, че двете страни са български граждани, като съпругата с постоянно местопребиваване в Кралство Испания, а съпругът е с постоянно местопребиваване в България, като родените от брака деца живеят и пребивават постоянно в Кралство Испания.
По поставените въпроси е налице непротиворечива съдебна практика на Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, – напр. определение № 715 от 20.12.2010 г. по ч. гр. д. № 645/2010 г., IV г. о., определение № 38 от 25.01.2011 г. по ч. гр. д. № 647/2010 г., III г. о., определение № 723/19.11.2013 г. по ч. гр. д. № 5785/2013 г., III г. о., определение № 937/15.12.2014 г. по ч. гр. дело № 4035/2014 г. на IV г. о. и определение № 420 от 13.06.2014 г. по ч. гр. д. № 2224/2014 на III г. о. в които се приема, че изричната разпоредба на чл. 3, т. 1, б. „б“ от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета на Европа от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, при наличие на общо гражданство на двамата съпрузи, независимо от обичайното им местопребиваване на територията на друга страна – членка, съдът на отечествената им държава-членка има международна компетентност да разгледа делото. Компетентността по чл. 3-5 е изключителна, но e паралелна, т.е. първият по време сезиран съд може да приеме делото за разглеждане, въпреки че и други съдилища разполагат с международна компетентност.
Независимо,че компетентността е посочена алтернативно и между отделните видове не съществува йерархия,ако са изпълнени условията на която и да е от хипотезите на чл.3 от Регламента- сезираният съд/този пред който е заведено делото за развод/ не може да откаже разглеждането на спора, както в случая е приел и въззивния съд с обжалваното определение. Доказателство за това,че съпрузите не са български граждани не е представено по делото, въпреки наличието на твърдения за това в частната жалба. При алтернативно предоставените възможности по Регламента- право на ищеца е да избере къде да предяви иска си,а посоченият от него съд,щом като отговаря на някое от предвидените в Регламента условия, не може да откаже произнасяне.
Горното се отнася до предявения иск за прекратяване на брака между страните, но не и по отношение на иска относно родителската отговорност, режима на лични контакти и размера на дължимата издръжка на детето на страните по делото.
По горните въпроси се поставя правния въпрос като основание за допускане на касационното обжалване, който е в смисъл: компетентен ли е българският съд да разгледа съединен с иска за развод въпрос за родителска отговорност, когато детето има обичайно местопребиваване на територията на друга държава – членка на Европейския съюз и обуславя обжалваното определение. Той не се разрешава противоречиво от съдилищата, тъй като по него практиката е уеднаквена от Върховния касационен съд с посочените по-горе в определението актове. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС.
Разрешаването на процесуалноправния въпрос изисква тълкуване на разпоредбите на Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. и тъй като задължително тълкуване на разпоредби от европейското право е компетентен да даде единствено Съда на Европейския съюз, по друго гр.д. на ВКС е поискано издаването на преюдициално заключение от него. С определение на Съда (шести състав) от 16.01.2018 г. по дело С-604/17 е прието, че Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. следва да се тълкува в следния смисъл: Съд на държава членка, който е компетентен да се произнесе по молба за развод съгласно чл.3 пар.1 б.”Б” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., не е компетентен да се произнесе относно правото на лични отношения с детето на съпрузите, ако същото има към момента на сезирането му обичайно местопребиваване в друга държава – членка и не са изпълнени условията за предоставяне на компетентност по чл.9, 10, 12 или 15 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. Този съд не е компетентен и по иска за издръжка, съгласно Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. на Съвета от 18.12.2008 г.
В настоящето производство по процесуалноправния въпрос, по който касационното обжалване се допуска, не може да бъде дадено тълкуване, различно от това на Съда на Европейския съюз (чл.267 пар.1 б.”Б” ДФЕС). Регламентите са актове с общо приложение във всички държави – членки и разпоредбите им имат приоритет пред нормите от българското законодателство, които задължават съда при иск за развод и наличие на ненавършили пълнолетие деца служебно да се произнесе по родителските права, мерките на лични отношения и издръжката. Поради това не може да се обоснове компетентност на сезирания съд да разреши споровете за родителска отговорност „по силата на привличането” и с аргументи от разпоредби, съдържащи се в СК и ГПК.
Обжалваното определение разрешава поставения въпрос (що се касае до съединените с иска за развод претенции, свързани с родителската отговорност и издръжката) по противоположен начин в сравнение с тълкуването на Съда на Европейския съюз, поради което се явява процесуално незаконосъобразно. Българският съд е компетентен да се произнесе по иска за развод между български граждани с обичайно местопребиваване в чужбина, но ако от брака има непълнолетно дете, чието обичайно местопребиваване е на територията на друга държава членка, той не е компетентен да се произнесе по споровете за родителска отговорност и издръжка на детето, ако не са налице условията по чл.9, 10 12 или 15 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., съответно чл.3 б.”Г” или чл.5 Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. Съгласно чл.8 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. по споровете за родителска отговорност е компетентен съдът на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето, а съгласно чл.3 б.”А” и „Б” Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. спорът за издръжката е подведомствен на съда по обичайното местопребиваване на взискателя или на ответника.
По настоящето производството е установено, че обичайното местопребиваване на ищеца е в България, а на ответника е на територията на друга държава – членка, но те и двамата са български граждани, поради което сезираният съд в [населено място] е компетентен да се произнесе по иска за развод и за промяна във фамилното име на съпругата, съгласно чл.3 пар.1 б.”Б” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. В тази част обжалваното определение е неправилно. Същият съд обаче не е компетентен да се произнесе по споровете за родителската отговорност, тъй като детето на страните по делото има обичайно местопребиваване в Кралство Испания и съгласно чл.8 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. делата по такива спорове са подведомствени на съда в Кралство Испания. Не са налице обстоятелства, които да обуславят запазена компетентност на българския съд поради местене на детето (чл.9) или поради отвличането му (чл.10), нито има акт за прехвърляне на компетентност от френски съд (чл.15). Поророгация на компетентност по чл.12 ал.1 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. също няма, тъй като не е налице условието по б.”Б” – тя да е приета от страните недвусмислено към момента на сезирането на българския съд. Такова приемане няма, защото ответникът изрично е направил възражение за международна некомпетентност на съда в [населено място]. Спорът по съединения иск за издръжката на детето също не е подведомствен на българския съд, тъй като не са налице предпоставките по чл.3 Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г., а ответникът изрично е оспорил компетентността на българския съд (чл.5). Поради това обжалваното определение в тази част следва да се остави в сила.
Предвид изложеното, ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1734/31.08.2018 г. по гр.д.№ 1444/2018 г. от състав на Окръжен съд – Пловдив.
ОТМЕНЯ определение № 1734/31.08.2018 г. по гр.д.№ 1444/2018 г. от състав на Окръжен съд – Пловдив само в частта, с която е потвърдено определение за прекратяване на производството по делото по предявения иск за развод и за промяна на фамилното име.
ОСТАВЯ В СИЛА определението в останалата част.
Определението е окончателно.
Председател: Членове:1. 2.