– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 684
гр. София 11.09.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 13.03.2019 (тринадесети март две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 383 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9744/10.12.2018 година, подадена от Държавата, срещу от решение № 178/24.10.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е отменил първоинстанционното решение № 165/11.05.2018 година на Окръжен съд Стара Загора, пети граждански състав, постановено по гр. д. № 29/2018 година и е постановил ново такова, с което е осъдил Държавата, на основание чл. 49 от ЗЗД, за заплати на А. О. А. и Н. А. М. сумите от по 70 000.00 лева на всеки един от тях, представляващи част от цялото вземане от по 100 000.00 лева за всеки един от двамата, за обезщетение за претърпените от тях, вследствие на смъртта на сина им А. А. О., настъпила на 09.12.2014 година, поради удавяне в отводнителен канал, намиращ се в землището на [населено място] и вливащ се в река „Т.”, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на увреждането 09.12.2014 година до окончателното плащане.
В касационната си жалба Държавата излага съображения за това, че решението на Апелативен съд Пловдив, е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. С оглед на това е поискано въззивното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените от А. О. А. и Н. А. М. искове по чл. 49 от ЗЗД да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба А. О. А. и Н. А. М. са подали отговор на същата с вх. № 2551/14.01.2019 година, с който са изразили становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 178/24.10.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Евентуалният ответник по исковете по чл. 49 от ЗЗД, а именно Община Чирпан не е подала отговор на исковата молба и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
Държавата е била уведомена за обжалваното решение на 09.11.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 9744/10.12.2018 година, като е подадена по пощата на 07.12.2018 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че по делото било установено, че А. О. А. и Н. А. М. са родители на А. А. О., който е починал на 09.12.2014 година, вследствие на удавяне в канал, намиращ се в землището на [населено място] и влизащ се в река „Т.”. От доказателствата по делото се установявало, че техническото хидросъоръжение, в което станал инцидентът било отводнителен канал отвеждащ както природно извиращи води, така и дъждовни и отпадни води, намиращ се в регулацията на [населено място]. Минималната дълбочина на канала била 0.40 сантиметра, до края на бетоновите наклонени стени-1.30 метра., а до края на наклона от земна маса от 2.14 до 2.17 метра. Обикновено водата била в рамките на бетоновото корито, което било дълбоко 0.40 сантиметра, но при обилни валежи излизала извън него и се покачвала. Преди инцидента имало период на обилни валежи и нивото на водата било високо-по субективна преценка на свидетелите около 2.00 метра, което означавало, че водата била около и над наклона с бетонни плочи, който бил с височина 1.30 метра. Точно покачването на нивото на водата в резултат на обилните валежи, било преценено от ръководството на училището, в което учил А. А. О., като опасно за децата, които обичайно го прескачали. Тази опасност била преценена като реална възможност за злополука, поради което бил информиран Общинския съвет и било поискано обезопасяване на канала, за да се препятства преминаването му. Според въззивният съд не било толкова важно какво е било нивото на водата в деня на злополуката. Очевидно било, че е достатъчно да завлече А. А. О. в реката. По съществено било дали с оглед характеристиките на канала е било необходимо неговото обезопасяване. Задължението за обезопасяване на водни площи били регламентирани в Правилника за водноспасителната дейност и обезопасяването на водната площ от 1983 година, допълнен и детайлизиран в Наредба за водоспасителната дейност и обезопасяване на водните площи от 1996 година. В чл. 6 са изброени „водни обекти” подлежащи на обезопасяване поради обстоятелството, че се намират в близост или в самите населени места, създават повишена опасност от удавяния. В случая канала се намирал в регулацията на града. За въззивния състав не било от особено значение дали е в регулацията или в контактната зона между регулацията и земеделските земи. Същественото било, че при определени условия съществувала опасност от удавяне, следователно имало необходимост от обезопасяване. Съгласно чл. 9 от Правилника обезопасяването можело да бъде минимално, средно и максимално. Съгласно чл. 10 ал. 1 от Правилника минимално обезопасяване подлежали всички напоителни и други открити канали, изкопи и ями и други, когато са запълнени с вода и водният им пласт е по-голям от 120.00 сантиметра. Съгласно ал. 2 когато водните площи по ал. 1 се намирали или преминавали през населени места или в непосредствена близост до такива, те се обезопасявали с пояс от нискостеблени растения, парапет или друго ограждение. В случая каналът бил проектиран да поема воден пласт до 130.00 сантиметра до края на бетонните плочи на насипа под наклон и до 217.00 сантиметра до края на земния насип. Без значение било за необходимостта от обезопасяването му е, че тази дълбочина не била постоянна, а се проявявала само при определени атмосферни условия, като обилни валежи. От значение била опасността от удавяне при достигане на такава дълбочина. По смисъла на чл. 10 ал. 2 във връзка с ал. 1 от Правилника канала подлежал на обезопасяване с пояс от нискостеблени растения,парапет или друго ограждение. Задължението за обезопасяване на канала било за ползвателя, а при отсъствието на такъв за собственика, съгласно чл. 31 от Правилника. Аналогични или разпоредбите и в наредбата. От доказателствата по делото без противоречиво се установявало, че нормативното задължение за минимално обезопасяване не било изпълнено към момента на инцидента. Следователно било налице бездействие на длъжностни лица, за изпълнение на задължения произтичащи от закона при изпълнение на служебни задължения, като поведението било противоправно и виновно. Налице били всички признаци на състава на чл. 49 от ЗЗД-отговорност за причинени вреди от чужди действия и бездействия, при и по повод изпълнение на възложена работа и причинна връзка между вредата и виновното и противоправно поведение. Спорен в случая бил въпросът кой от двамата ответници е собственик на канала, с оглед на това кой иск ще се уважи, главния или евентуалния. Само от факта на записването на канала в партидата на имот в ОСЗ, като общинска частна собственост не следва извод за правото на собственост. Записването било декларативно, а не правопораждащо. Правото на собственост се определяло от нормите на ЗВ. Съгласно чл. 11 от ЗВ водите в РБ били публична държавна собственост. Съгласно чл. 19 от ЗВ водностопанските системи и съоръжения били собственост на търговски дружества, когато били включени в тяхното имущество. Процесният канал не е включен в имуществото на „Напоителни системи“ ЕАД [населено място] и не бил негова собственост. Той събира вода от природен източник, дъждовна и отпадна вода и се влива в река „Т.”, която била държавна. Съгласно т. 5 на чл. 11 от ЗВ водите, в това число отпадните води, когато изтичали от имоти, публична или частна собственост, и се вливали във води-публична собственост били публична държавна собственост. В конкретния случай каналът се вливал в река, която била публична държавна собственост и водата, която се движела в него била с източник от местността „А.” в землището на [населено място], дъждовна вода и от отливни канали на дъждопреливници, поради което също била публична държавна собственост, от което следвало, че канала като съоръжение бил държавна собственост. С оглед на това предявените от А. О. А. и Н. А. М. срещу Държавата искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД се явявали доказани по основание. Същите се явявали доказани и по размер. Да загубиш дете било може би най-тежкото емоционално преживяване за един родител. Загубата се отразявала на психо-емоционалната сфера, родителя търпял болки и страдания, които се доминирали от факта на прекия произход. Външната проява на страданията за всеки индивид била различна. Според въззивния състав не било необходимо да се доказват конкретните проявления на страданията, тъй като те се презюмирали. Само страдания над обичайните подлежали на доказване с всички доказателствени средства. В конкретния случай родителите, които са отглеждали своето дете, полагали са за него обичайните грижи били понесли и обичайните болки и страдания от загубата му. Дълго време са плачели, страдали и трудно приемали случилото се. С оглед критериите за справедливост и съдебната практика за обезщетение на понесените неимуществени вреди, щяла бъде достатъчна сумата от по 100 000.00 лева. Исковете следвало да се уважат частично за 70 000.00 лева за колкото били предявени.
Във връзка с горните изводи на състава на Апелативен съд Пловдив, с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Държавата е поискала въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това налице ли е нормативно задължение за обезопасяване на отводнителен канал и ако е налице такова задължение за кого е възникнало то. Така поставените въпроси са включени в предмета на делото и въззивният съд се е произнесъл по тях с решението си. Така както са поставени обаче въпросите подлежат на конкретизация по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, при което могат да бъдат сведени до един въпрос, а именно за това в кои водни площи и при какви условия подлежат на минимално обезопасяване по Правилника за водноспасителната дейност и обезопасяването на водните площи и по Наредбата за водноспасителната дейност и обезопасяването на водните площи, в каква се състои това обезопасяване, кой е задължен да го извърши и какви са последиците от неизпълнението на това задължение. С оглед на така извършената конкретизация и доколкото не е установена съдебна практика са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, предпоставки за допускането на касационното обжалване на въззивното решение по този въпрос.
Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 178/24.10.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година по подадената срещу него от Държавата, касационна жалба с вх. № 9744/10.12.2018 година и такова трябва да се допусне.
На Държавата трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 2800.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 178/24.10.2018 година на Апелативен съд Пловдив, 1-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 336/2018 година.
ДАВА на Държавата, едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 2800.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
ДЕЛОТО да се докладва след изтичането на едноседмичния срок или след изпълнение на указанието за внасяне на държавна такса.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.