О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 79
С., 05.03. 2015г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: С. БОЯДЖИЕВА И. ПАПАЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 6960 по описа за 2014г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби от З. Д. И. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат С. и от Прокуратурата на Република България против въззивно решение № 803 от 28.04.2014г. по в.гр.д. № 209 по описа за 2014г. на Апелативен съд С., с което частично e отменено решение от 20.11.13г. по гр.д. № 845/2013г. на Софийски градски съд, с което е уважен предявения иск за неимуществени вреди от незаконно обвинение за сумата 20 000лв. /разлика между присъдените 50 000лв. и дължимите 30 000лв./, ведно със законната лихва от 21.01.13г., присъдено е обезщетение в размер на законните лихви от 1.03.2012г. до 10.03.11г. върху паричната гаранция от 800лв. и вместо това е постановено друго, като са отхвърлени исковете за 20 000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 21.01.13г., както и за сумата 90.70лв., законни лихви от 1.03.2012г. до 10.03.2011г. върху паричната гаранция от 800лв., а в останалата част решението е потвърдено и са присъдени разноски.
Като основание за допустимост и в двете касационни жалби е посочена нормата на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК с твърдение, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с практиката на ВКС /т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г.,т.3 и т.11 от ТР №3 от 22.04.2004г.и т.19 от ТР №1 от 4.01.2001г./ по въпросите, които и съдилищата разрешават противоречиво, за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Според касатора Д. от мотивите на съда не е ясно на какво основание е намален размера на присъденото обезщетение с 40 % при положение, че въззивния съд е възприел изводите на първоинстанционния за вида, тежестта и характера на причинените вреди. По поставения въпрос касаторът Д. се повава се на постановено по реда на чл.290 от ГПК решение № 158 от 4.06.2012г. по гр.д.№ 708/11г.на ІV г.о. на ВКС, а Прокуратурата на решения № 3 от 13.02.2012г. по гр.д.№ 637/11г.на ІІІ г.о. и № 335 от 10.01.2012г. по гр.д.№ 296/11г.на ІІІ г.о., също постановени по чл.290 от ГПК.
Прокуратурата поставя на основание чл.280 ал.1 т.2 от ГПК и въпроса : Допустимо ли е да се присъжда като имуществена вреда по З. адвокатски хонорар, заплатен в друго производство /наказателно/? Позовава се на решения на ВКС и САС от 2003г., 2005г., 2007г. и 2009г. /които не представя/. Счита и че въззивният акт противоречи на т.19 от ТР №1 от 4.01.2001г.на ОСГК на ВКС по въпроса за наличие на причинно – следствена връзка между действията във връзка с внесената парична гаранция и претендираните вреди.
Срещу подадената от Прокуратурата касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с която се оспорва нейната допустимост в частта, досежно присъдените имуществени вреди с оглед разпоредбата на чл.280 ал.2 от ГПК, както и нейната основателност.
Жалбите са подадени в срок и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
Подадената от Прокуратурата касационна жалба срещу въззивиния акт в частта, касаеща присъдените имуществени вреди, е недопустима на основание чл.280 ал.2 от ГПК. Касае се до иск за парично вземане, чийто размер на цената на иска /съгласно чл.69 ал.1 т.1 от ГПК/ е търсената сума. В случая паричната оценка на предявените искове за имуществени вреди е под 5 000лв.: 300лв.- адвокатски хонорар и 145.45лв. – законни лихви за периода от 1.03.2012г. до 10.03.2011г. върху внесената паричната гаранция от 800лв. По отношение на тези искове въззивният акт е влязъл в сила и касационното обжалване е недопустимо. Подадената касационна жалба – в тази част – следва да се остави без разглеждане, поради което настоящият съдебен състав няма да обсъжда поставените въпроси, касаещи допустимостта да се претендира по З. адвокатски хонорар и за паричната гаранция.
По поставения въпрос, касаещ начина за определяне на размера на следващото се обезщетение:
При постановяване на акта, въззивният съд е съобразил, че З. Д. И. е била оправдана по обвинение за извършено тежко умишлено деяние /престъпление по чл.357 ал.1 НК/, при производството продължило около две години и наложени мерки за неотклонение първоначално „парична гаранция”, а впоследствие „подписка”. Съдът е съобразил, че освен следващите се по човешка презумция вреди, вследствие естествен страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, пострадалата е претърпяла и допълнителни, изразяващи се в преживян психически и емоционален стрес, който се е отразил се върху цялостното й поведение и физическо здраве – променило се е отношението на хората към нея, затворила се е в себе си, изолирала се е, отразило се е върху професионалната й дейност /останала е без работа/. Според въззивния съд от заключението на приетата по делото медицинска експертиза, не може да се потвърди по безспорен начин, че здравословното състояние на ищцата се е влошило в резултат на образуваното наказателно производство срещу нея.
В тази връзка, поставеният въпрос за начина на определяне на размера на следващото се обезщетение – е от значение за изхода на спора, /защото е свързан с решаващите мотиви на съда/, но не е разрешен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, както се твърди в подадените жалби. В горепосочената практика са определени критериите за понятието „справедливост” и в случая те са съобразени. В. съд е взел пред вид всички съотносими обстоятелства, които е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. Съгласно цитираното Постановление – всеки отделен случай е специфичен, преценката е индивидуална, тъй като се отчитат различни обстоятелства. В тази връзка не може да бъде споделен довода за противоречиво разрешаване на поставения въпрос от съдилищата, защото всеки отделен случай е различен и спецификата на съответната установена фактическа обстановка е определяща.
В случая въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил – продължителността на воденото производство, неговия характер, вида и тежестта на деянието, за което е повдигнато обвинение, отражението му върху общественото положение, авторитет и начин на живот на обвиненото лице. Отчетено е – от една страна, че ищцата се е ползвала с престиж в професията си, изпълнявала е отговорна и авторитетна длъжност, като името й е било уронено пред обществото от незаконносъобразните действия на Прокуратурата. От друга страна е съобразен сравнително ниския интензитет на упражнената принуда с определената мярка за неотклонение, изводите на медицинската експертиза, съдебната практика и всички следващи се от житейската логика вреди, свързани със засягането на честта и достойнството на неправилно обвиненото лице, причинените му негативни емоции и психологически проблеми, както и тяхното конкретно негативно отражение.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба на Прокуратурата на Република България в частта й досежно присъденото обезщетение за имуществени вреди.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 803 от 28.04.2014г. по в.гр.д. № 209 по описа за 2014г. на Апелативен съд С. в частта досежно обезщетението за неимуществени вреди.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, в която е оставена без разглеждане касационната жалба подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховен касационен съд в 7-дневен срок от съобщаването, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :