О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
Гр.София, 15.02.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети февруари през двехиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.172 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
С определение №.888/30.10.15г. по г.д. №.654/15г. на Хасковски окръжен съд е потвърдено определение от 17.09.15 по г.д.№.47/15 на Районен съд Хасково, с което производството по предявен от касаторите иск с правно основание чл.108 ЗС е прекратено като недопустимо.
Постъпила е частна касационна жалба от Д. Т., Я. П., Х. Т., С. Т. и Й. Б., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна.
Частната касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от лица, имащи право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:
С обжалвания акт Хасковски окръжен съд е приел, че производството по предявения от касаторите иск с правно основание чл.108 ЗС е недопустимо, тъй като не е приключила административната процедура по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху имота, предмет на ревандикационния иск. Позовал се е на задължителна практика на ВКС /реш.№.244/20.04.14 по г.д.№.28/13, ІІ ГО, ВКС/ и е приел, че след изменението на чл.14 ал.1 т.3 ЗСПЗЗ в сила от 4.08.99 /ДВ бр.68/30.07.99г./ реституционното производство за възстановяване на право на собственост върху имоти, попадащи в терен по пар.4 ПЗР на ЗСПЗЗ, преминава на два етапа – реш. на ПК /ОСЗ/ по чл.14 ал.1 т.3 ЗСПЗЗ, с което се признава право на собственост върху имотите, попадащи в терен по пар.4 ПЗР ЗСПЗЗ, с описание на размера и местността, в която са се намирали съответните земеделски земи – имащо установително действие, и влязла в сила заповед на кмета на общината по пар.4к ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ, с която се възстановява правото на собственост върху новообразуваните имоти -имаща конститутивно действие. Доколкото в разглеждания казус не се сочат данни и не се представят доказателства за наличие на такава заповед, то следва извода, че реституционната процедура не е приключила – което изключва наличието на правен интерес от търсената с ревандикационния иск защита. Представеното с исковата молба удостоверение на ОСЗГ [населено място] няма конститутивно действие и не легитимира ищците като собственици на спорния имот. Решението на ПК Х. от 1998г., в което липсва индивидуализация чрез граници и съседи и към което не е приложена императивно изискуемата скица на имотите, обект на възстановеното право на собственост, е такова, с което само се признава възстановяване върху земи по пар.4 и сл.ПЗР ЗСПЗЗ, но не и право на собственост върху същите. В този смисъл, доколкото не е приключила процедурата по възстановяване на собственоста с приключващ акт – заповед на кмета на общината, не е налице и отделна самостоятелна вещ, правото на собственост върху която да е предмет на защита с иск по чл.108 ЗС.
Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ал.1 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК във връзка със следния въпрос: „Следва ли да се приеме, че процедурата по възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя е приключила след издаване на решение от ОСЗ за признаване на право на възстановяване, последвано от удостоверение по чл.13 ал.5 ППЗСПЗЗ, с което имотът е индивидуализиран по площ, местонахождение и граници и на основание него е издадено последващо решение от ОСЗ, като след всички тези актове имотът е нанесен и в кадастралната карта на местността с план на новообразуваните имоти с индивидуализиращ идентификатор? При тези данни необходимо ли е изработването на план на новообразуваните имоти и издаване на заповед на кмета на общината, въз основа на който да се определят имотните граници в производството по възстановяване на собствеността върху земеделска земя в стари реални граници и условие ли е това за предявяване на иск от собствениците за защита на правото им?”.
Настоящият състав намира, че не са налице условията на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросът се задава в контекста на твърдения, че фактическият състав на възстановяването на правото на собственост върху земеделска земя в полза на касаторите по реда на пар.4 ПЗР ЗСПЗЗ /с реш.№.36-51/1.04.98 на ПК Х. и реш.№.36019/28.09.07г. на ОСЗГ Х./ е бил налице, респективно че предявеният иск е допустим. По въпроса за това кога е завършен фактическият състав при решения по чл.14 ал.1 т.3 ЗСПЗЗ, издадени след изменението на закона с ДВ бр. 68/30.07.99г. – каквото е процесното /№.36019/28.09.07г. – с което се възстановява право на собственост на описания в исковата молба имот – от 587кв.м. в м. „К. І”/, е налице задължителна практика на ВКС. Съгласно същата след изменението на чл.14 ал.1 т.3 ЗСПЗЗ /ДВ бр.68/30.07.1999/ общинската служба по земеделие се произнася с решение за признаване на правото на собственост при условията на пар.4-4л ПЗР ЗСПЗЗ-в което описва размера и местността, в която са се намирали земеделските имоти, като възстановяването на правата на собствениците върху земеделски земи, предоставени за ползване на основание актовете по пар.4 при действието на сегашната редакция на пар.4к, става със заповед на кмета на общината; заповедта се издава след одобряване на плана на новообразуваните имоти, който индивидуализира земите, подлежащи на възстановяване; тази заповед има конститутивно действие и придружена от скица на имота представлява титул за собственост /реш.244/20.06.14 по г.д.№.28813, ІІ ГО на ВКС, реш.366/19.12.11г. по г.д.№.100811, ІІ ГО на ВКС и др./. Въззивният съд е съобразил така формираната задължителна практика и е постановил определението си в съответствие с нея.
Приложената от касатора практика не обосновава различен извод, респективно наличие на основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Решения №.2089/2.02.04 по г.д.№.2782/02 и №.804/23.07.07 по г.д.№.600/06 на ІV ГО на ВКС, не съставляват задължителна практика по реда на чл.290 ГПК /постановени са при действието на ГПК /отм.//, а от друга страна и не инкорпорират разрешение на правния въпрос в обратен смисъл. И двете решения, за разлика от разглеждания случай, касаят решения на ПК, издадени преди изменението на ЗСПЗЗ с ДВ бр.68/99 /което обосновава и различния краен резултат/, като същевременно във второто решение изрично се обяснява разликата между двата режима – преди и след изменението на чл.14 а.1 т.3 ЗСПЗЗ с ДВ бр.68/99г., респективно между фактическите състави, които следва да бъдат изпълнени в двете хипотези, за да е налице възстановяване на право на собственост. Посочва се, че тогава, когато решението на ПК е постановено преди приемането на новата редакция с ДВ бр.68/99г., възстановяването на земите в териториите по пар.4 се е извършвало с решение на ПК по чл.18ж ал.1 ППЗСПЗЗ – а именно – в стари реални граници; и тогава е било предвидено да се изработва план за новообраузваните имоти, но това не се е свързвало с възстановяването, респективно с придобиването на право на собственост, и не е било необходимо да се изчаква изработването на плана за новообразуваните имоти, който се има предвид по пар. 4к ПЗР ЗСПЗЗ в редакция до ДВ бр.68/99 – за да се признае легитимация на ищците да водят иск за възстановения имот; обратно – по отношение на решенията, взети от ПК след изменението от ДВ бр.68/99г., за имотите по пар.4-4л ПК постановява само решение за признаване на право на собственост, а самото възстановяване става със заповед на кмета на общината след влизане в сила на плана на новообразуваните имоти. Именно това тълкуване е възприето впоследствие и в цитираната по-горе задължителна практика, съобразена от въззивния съд.
Решение №.245/25.05.11 по г.д.№.806/10 на І ГО на ВКС съставлява задължителна практика – по чл.290 ГПК, но е неотносимо. То касае друга хипотеза – по чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ /липса на скица към решение на ПК при наличие на индивидуализация на имота по регулационния план и при издадени удостоверение и скица по чл.13 ал.5 и ал.6 ППЗСПЗЗ/, а не случаи относно имоти в териториите по пар.4 ПЗР ЗСПЗЗ – каквато е разглежданата хипотеза. Процедурата по възстановяване в двата случая е различна – поради което и в соченото решение е прието, че не е необходима нова скица към решението на ПК /докато в настоящия случай липсата на скица и заповед обосновават извод за незавършен фактически състав на възстановяването/. Междувпрочем с реш.№.442/29.01.13 по г.д. №.347/12, І ГО на ВКС, по мотиви, аналогични на тези в обжалваното определение, производството по предходно дело – между същите страни, със същото искане и за същия имот, образувано при обстоятелства и степен на завършеност на процедурите по възстановяване аналогични на настоящите /без постановена заповед, придружена от скица/ – е било прекратено с обезсилване на постановеното решение като недопустимо поради липса на възникнал обект на право на собственост предвид незавършване на фактическия състав за възстановяване /липса на доказателства за одобрен план на новообразуваните имоти/.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.888/30.10.15г. по г.д. №.654/15г. на Хасковски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: