О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1031
Гр.С., 09.10.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми октомври през двехиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. № 3597 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 7145/22.10.2013 по г.д.№ 2994/2013г. на Софийски градски съд, ІVА отделение, ГК.
Ответната страна Г. Б. Б. не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявените искове с правно основание чл.200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и имуществени такива в размер на пропуснати ползи от неполучено възнаграждение за основателни и, като е отменил частично първоинстанционното решение, ги е уважил. За да достигне до този извод е приел, че ищецът е работил при ответника по трудово правоотношение, прекратено на основание чл.325 т.9 КТ; че с ЕР на ТЕЛК от 13.01.2009г. му е призната 64% намалена работоспособност за срок от 3г., като 50% са за професионално заболяване – „токсичнапневмофиброза със съпътстваща Х.”; че с ЕР на ТЕЛК от 27.01.12г. е преосвидетелстван, като му е определен нов 3г. срок на инвалидността /до 1.01.2015г./ при запазване на процента намалена трудоспособност за професионално заболяване – 50%; че за периода, за който е призната инвалидност с горните решения, искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен за сумата 11000лв., вкл. предвид необратимостта и прогресиращия ход на заболяването /предвид заключението на СМЕ/ и наличната дихателна недостатъчност с все по-чести обостряния, налагащи стационарно лечение /с оглед представените епикризи/, респективно търпените психически болки и страдания в тази връзка; че доколкото в решението на ТЕЛК липсват указания за подходящата, предвид здравословното състояние на преосвидетелствания, работа, а възможността за постъпване на такава не е гарантирана от закона, и причинната връзка между професионалното заболяване и вредите, които търпи ищеца от пропуск да реализира доход над пенсията му, не е прекъсната, му се дължи обезщетение в размер на разликата между брутното му трудово възнаграждение и размера на пенсията и минималната работна заплата за страната – т.е. доход, който той би могъл гарантирано да получава, ако постъпи на работа, условията на която не са му противопоказни.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, като е обусловил правните му изводи по предмета на спора /ТР №.1/2009г. ОСГТК на ВКС/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постановеното в решение №.185817.07.12г. по г.д.№.737/ 2011г. на ВКС, ІV ГО, по правния въпрос „при определяне на неимуществени вреди следва ли съдът при усложнение, развитие и поява на последиците от професионална болест, да кредитира заключение на съдебно-медицинска експертиза /СМЕ/, а не наличните решения на ТЕЛК?”. Сочи се и, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса „След като [фирма] е обявено в несъстоятелност и дейността на дружеството е прекратена, законосъобразно ли след обявяване на несъстоятелността /в случая 31.05.10г./ е прилагането на разпоредбата на чл.200 ал.3 КТ в частта за пресъждане на обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между получаваните от ищеца доходи и трудовото възнаграждение, което той би могъл да получава, ако е работил в [фирма] в несъст.?”.
Първият поставен от касатора материалноправен въпрос не е разрешен в противоречие със задължителната практика, в това число и с приложеното и цитирано решение №.185/17.07.12г. по г.д.№.737/2011г. на ВКС, ІV ГО. Същото касае хипотеза, в която въззивният съд, въз основа на заключение на приета по делото съдебно-медицинска експертиза, е формирал извод, че намалената работоспособност на ищеца в резултат на професионално заболяване, установено с ЕР на ТЕЛК, не съставлява влошаване на здравословното му състояние – т.е. при наличие на доказателства, установяващи по безсъмнен начин и по предвидения в закона ред наличие на ексцес на заболяване, съдът е формирал изводите си въз основа на прието по делото заключение, с което констатациите в решенията на здравните органи не могат да бъдат опровергани. При тези обстоятелства в решението на ВКС изрично е посочено, че съгласно задължителната практика по чл.290 ГПК медицинският орган, компетентен да се произнесе относно влошаването на здравословното състояние и причинната връзка между влошаването и професионалното заболяване на лицето, е ТЕЛК, чиито констатации не могат да бъдат опровергавани в производство по иска с правно основание чл.200 КТ. Обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с цитираната практика. Решаващите мотиви на съда са, че предвид признатата с две решения на ТЕЛК за период до 1.01.2015г. инвалидност, в това число от професионално заболяване 50%, за срока на инвалидизация до тази дата /общо 6 години/ се дължи обезщетение за търпените от ищеца неимуществени вреди. В. инстанция е обосновала дължимостта на същото именно с надлежно установените с решения на ТЕЛК релевантни факти за пресъждането му – а не е пререшила въпроси, чието установяване по предвидения в КСО и Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността ред е единствено в компетентността на ТЕЛК. Доколкото в решението е налице позоваване на изслушаваната по делото СМЕ и представените епикризи – в частта относно прогнозата и проявните форми на описаните в решенията на ТЕЛК заболявания, те от една страна възпроизвеждат данните относно заболяванията и степента им, цитирани и в самите ЕР на ТЕЛК, от друга страна касаят на практика размера на дължимото обезщетение – вкл. доколкото в рамките на един и същ процент инвалидност здравословното състояние може да има различни по интензитет проявления на болестната симптоматика, и на последно място не са послужили като основание за пререшаване на въпроси от компетентността на ТЕЛК /в т.ч. относно професионалния характер на заболяването и причинната му връзка с евентуален ексцес/ – какъвто е разглеждания случай в цитираното от касатора решение на ВКС. Предвид изложеното решаващите изводи на въззивната инстанция са в съответствие, а не в противоречие с цитираната задължителан практика на ВКС.
Не е налице и основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010 по тълк. д. № 1/2009 на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по отношение на посочения от касатора въпрос по приложението на чл.200 ал.3 КТ не е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като посочената разпоредба е ясна и непротиворечива. В практиката никога не е имало съмнение, че работодател може да бъде и дружество в несъстоятелност, респективно, че такова дружество дължи обезщетение по реда на чл.200 ал.3 КТ – както за неимуществени, така и за имуществени вреди. Същевременно, последното има за цел да възмезди работника предвид обстоятелството, че е лишен от доход, който би могъл да получи ако беше способен въобще да престира труд и който доход би бил поне в размер на този, който е получавал в предприятието, в което се е разболял от съответното професионално заболяване.
Предвид всичко изложено по-горе, сочените от касатора касационни основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не са налице и касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, съставът на ВКС, трето отделение на гражданската колегия,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на №.7145/22.10.2013 по г.д.№.2994/2013г. на Софийски градски съд, ІVА отд., ГК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: