ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 716
София, 26.06.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. д. № 4317 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат С.Б. като процесуален представител на В. И. И. от [населено място] и на адвокат Г.А. като процесуален представител на Н. Л. П. и на Н. Г. П., и двамата от [населено място], срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна /В./ от 09.VІ.2016г. по в.гр.д. № 29/2016г.
Ответницата по касационните жалби К. Г. Я. от [населено място] в отговорите си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат А.П. е заела становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение В. по въззивни жалби на ответниците е потвърдил решението на Варненския районен съд от 22.Х.2015г. по гр.д. № 3344/2014г., с което е обявен за относително недействителен по отношение на ищцата К. Я. договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 105, н.д. № 479/28.ХІІ.2009г., с който В. И. продава на Н. П. по време на брака му с Надежда П. недвижим имот в [населено място], надлежно индивидуализиран, за 15000лв., и в тежест на ответниците са присъдени разноски и държавна такса.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо: в исковата молба са наведени всички твърдения, обуславящи квалификация на претенциите по чл.135 ЗЗД – ищцата развалила поради неизпълнение сключения с И. договор за СМР, дадената му по договора сума 16000лв. й се дължала на отпаднало основание и й е присъдена със съдебно решение, веднага след постановяването на което И. продал процесния имот на Н. П.; изрично в уточнителна молба във връзка с дадено й указание ищцата е посочила и че ответникът П. също е знаел за увреждането, като не е било необходимо да се сочи откъде се прави този извод, който е предмет на доказване, искания за което тя е заявила; изложеното с допълнителна молба, че атакуваната сделка не е реална с оглед продажната цена под данъчната и пазарната цени и продължаване ползването на имота от И. и семейството му, не е твърдение за симулативност на сделката и иск за установяване на такава не е предявен; по иск по чл.135 ЗЗД страните по сделката са задължителни необходими другари и участието им в процеса е условие за допустимостта му, за това съдът следи служебно и е негово задължение да укаже на ищеца процесуално легитимираните ответници, с оглед на което ищцата с молба от 10.Х.2014г. е насочила иска си и срещу ответниците П., и макар първоинстанционният съд вече /на същата дата/ да е бил предприел служебното им конституиране, процесуалното действие на съда е валидно извършено, доколкото молбата е постъпила в същия ден.
Прието е и че са налице предвидените в чл.135 ЗЗД предпоставки за основателност на предявените искове.
Ищцата има качеството „кредитор” по отношение на отв.И. още от сключването на 10.VІІІ.2005г. на договор за извършване на СМР, действал поне до 08.VІІІ.2007г., когато тя е подала искова молба за връщане на дадената му по договора сума 15000лв. на отпаднало основание поради едностранното му разваляне най-късно с предявяването на иска; за качеството „кредитор” не е необходимо вземането да е ликвидно и изискуемо, поради което е ирелевантно установяването със сила на присъдено нещо на ликвидността и изискуемостта три години след предявяването на иска; извършената от ответника на 28.ХІІ.2009г. разпоредителна сделка с процесния имот представлява намаляване на имуществото му, което служи за общо обезпечение на кредиторите му, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, с оглед на което разпореждането уврежда интереса на кредитора, още повече и защото продажбата е на цена, по-ниска от данъчната оценка и два пъти по-ниска от пазарната; продажната цена е заплатена предвид неопровергаването на удостоверителната сила на нотариалния акт, който в тази си част има характер на разписка, поради което дори изключването на разписката от 28.ХІІ.2009г. като неавтентична /не подписана от отв.П., установено с графологична експертиза/ не налага извод за неплащане, респективно за неувреждане, а и твърденията в тази насока не са обуславящи изхода на спора – те биха били от значение при иск по чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД, какъвто не е предявен; присъдената с влязлото в сила решение сума на ищцата не е събрана по образуваното срещу И. изпълнително дело.
Налице е и знание за увреждане у ответника И. – знаел е, че дължи на ищцата престиране по договора за СМР и че е ответник по заведеното от нея дело, по което той е бил осъден с решение от 07.ХІІ.2009г. – три седмици преди разпоредителната сделка.
Доказано с показанията на св.Я. и св.Г. е и знанието на ответника П. – той е бил в течение на споровете между ищцата и отв. И., на 06.ХІ.2009г. пред съдебната зала увещавал св.Я. да сключат с И. споразумение и да се прекрати производството, защото той нямало да излъже и че ако нещо не е изпълнено, щял да го отстрани, бил очевидец на изявлението на И. в съдебната зала, че нищо няма да плати на ищцата. Мотивирано показанията на свидетелите са кредитирани като преки, непосредствени и неопровергани от останалите събрани доказателства. Съдът е приел, че не е недопустим на основание чл.166 ал.3 ГПК разпитът на св.Я. като свидетел, след като тя се е отказала от пълномощията си по делото като процесуален представител на ищцата.
При тези обстоятелства и доколкото е установено, че както длъжникът, така и третото лице-купувач са знаели, че със сделката се увреждат интересите на кредитора-ищец, тъй като се намалява длъжниковото имущество, служещо за обезпечение на кредитора, е направен извод за наличие и на предпоставката по чл.135 ЗЗД от субективна страна, респективно и за основателност на предявения иск.
С определение в з.з. на 29.І.2016г. въззивният съд се е произнесъл по доказателствените искания, направени с въззивните жалби – на И. – за допускане на свидетели за установяване къде се е намирал отв.П. на 06.ХІ.2009г. с оглед опровергаване показанията на св.Я. и св.Г. и , за допускане на нова тройна експертиза за цената на имота; на ответниците П. – за приемане на нот.акт № 180/2008г., на аналичитчно състояние да доходите на осигуреното лице Н.П., на удостоверение от 19.V.2015г., на нова СТЕ за пазарнатастойност на имота, за преразпит на нотариус Г. и за разпит на св.Л. за установяване кое лице е присъствало на с.з. на 06.ХІ.2009г., и за разпит на още един свидетел относно факта къде се е намирал П. на същата дата, за разпознаване между св.Я. и св.Г., като ги е оставил без уважение: тези за преразпит – защото страните са имали възможност да зададат на св.Г. въпроси относно интересуващите ги обстоятелства; тези за нова тройна експертиза – защото са приети единична и тройна експертизи, които са съобразили оферти на имоти с идентични показатели в района и са осреднили цената и няма начин, по който да бъдат съобразени всички реални продажби, за да се определи средна цена; останалите искания – поради преклудирането им.
В о.с.з. на 23.ІІІ.2016г. въззивният съд е отменил определението си от 29.І.2016г. само в частта по искането за приемане на удостоверение от 19.V.2015г. и го е приел като доказателство по делото, като с оглед оспорването му са допуснати и свидетели за установяване дали на 06.ХІ.2009г. отв.П. е бил на работното си място в К.. С протоколно определение в о.с.з. на 11.V.2016г. съдът е отменил определението си от 23.ІІІ.2016г. за изслушване на свидетели с оглед оттегленото оспорване от ищцата на посоченото удостоверение.
ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато за проверка на допустимостта му с оглед твърденията и на тримата касатори и поставените в изложенията им в тази връзка въпроси, основани на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на диспозитивното начало в гражданския процес поради служебно конституиране на задължителен другар и даване на указания какви твърдения следва да съдържа исковата молба, поради произнасяне по непредявен иск – въз основа на ненаведени в исковата молба факти относно знанието на приобретателите за увреждането, каквито били къде е било дадено лице, какво му е било казано, кога, от кого, за да е възможна защитата му, и при други поддържани от ищцата в първото съдебно заседание твърдения за привидност на сделката.
Касационно обжалване не следва да бъде допускано по поставения и от тримата касатори въпрос „следва ли знанието за увреждане по смисъла на чл.135 ЗЗД да е налице и относно съпруга, неучаствал в сделката, когато имотът, нейн предмет, е придобит в режим на СИО”. Това е така, тъй като въззивният съд не е формирал изводи в тази връзка, а не е бил и длъжен да го стори с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК и липсата на заявени във въззивните жалби на касаторите такива оплаквания.
Касационно обжалване не следва да се допуска и по останалите поставени от В. И. в изложението му въпроси: – „при иск по чл.135 ЗЗД за доказване знание за увреждане на кредитора от страна на купувача достатъчни ли са само свидетелски показания или са необходими и писмени такива с оглед възможността да бъде засегната неправомерно правната сфера на трето добросъвестно лице” – поради неотносимостта му към решаващ извод на въззивния съд в тази насока, който по силата на чл.269 ГПК не е и бил длъжен да се произнася с оглед липсата във въззивната жалба на И. на такива оплаквания; -„когато след продажба на имот, предмет на иска по чл.135 ЗЗД, продавачът е останал да живее в имота, основанието на което е останал презюмира ли се или подлежи на доказване и чия е тежестта за това” – защото също не е във връзка с формирани решаващи изхода на спора изводи, като тук следва да се посочи, че изводът, че с дадени от ответника П. на И. широки правомощия – за неопределено време да живее в продадения имот, да го представлява пред нотариуси и други административни органи, е направен за обосноваване близките отношения между двамата във връзка с преценката на събраните доказателства и кредитирането на показанията на свидетелите; – „кога настъпва преклузията за ответната страна по делото да ангажира доказателства за факти, наведени от ищцовата страна в хода на съдебното дирене” – защото по този въпрос с оглед условието в него моментът на преклузията да се определи за искане на доказателства за наведени от ищцата в хода на съдебното дирене факти няма произнасяне от въззивния съд.
Касационно обжалване не следва да се допуска и по останалите поставени от касаторите П. въпроси: – „какво е значението на принципите на ГПК и тяхното нарушаване води ли до порок на съдебния акт и как такъв следва да бъде квалифициран, възможно ли е санирането му, а ако не – какво следва да предприеме съдът, след като пороците са били поддържани във въззивните жалби” – защото съдът няма формирани решаващи изводи в тази насока; същото се отнася и до въпроса „преклудира ли се възможността да се иска събирането на доказателства за опровергаване на събрани по искане на насрещната страна такива, когато нито тези доказателства са поискани с исковата молба или с отговора й, нито фактите, които ще се установяват с тях, са наведени от страната преди да бъдат събрани доказателствата, допустимо ли е ответниците да узнават твърденията едва от разпита на свидетеля и могат ли неговите показания да се разглеждат като нова искова молба, длъжен ли е въззивният съд при едновременно искане на няколко доказателства за установяване на едно обстоятелство да се произнесе по годността на допуснатите от него и ако съществува вероятност писменото доказателство да е негодно, длъжен ли е да допусне гласни доказателства”, като следва да се допълни приетото от въззивния съд относно преклузията, че показанията на св.Я. и св.Г. са изслушани в о.с.з. на 19.ІІІ.2015г. в присъствието на процесуалните представители на ответниците и те не са предприели процесуални действия за опровергаване на показанията нито в същото, нито в останалите две проведени съдебни заседания; – „допустимо ли е пълномощник, завел исковата молба, събрал и представил всички доказателства и направил доказателствени искания, получавал всички книжа и съобщения от името на ищцата и я е представлявал до второто по делото с.з., да придобие качеството „свидетел” и да свидетества по факти, които сам е твърдял пред съда; отнася ли се забраната по чл.166 ал.3 ГПК за пълномощничката на ищцата Цв.Я., разпитана като свидетел, държейки сметка за главния процесуален факт, че върху нейните показания лежи установяването на знанието на Н.П. за увреждането на дъщеря й – ищцата; има ли тази свидетелка качеството „пълномощник” по смисъла на чл.188 ал.3 ГПК и кога следва да се счита, че е налице „дело” по смисъла на закона” – тъй като няма произнасяне от въззивния съд по тези въпроси /не е прието, че въпреки че Цв.Я. е процесуален представител на ищцата, показанията й като свидетел са допустими/, последният от които е и фактически, а само правни въпроси представляват основание за допускане на касационно обжалване, освен това по тези въпроси касаторите не сочат нито противоречива съдебна практика, нито обосновават и твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; – „какво е доказателственото значение на двустранно подписана разписка, след като е установено, че е издадена от лицето, което е признало неизгоден за себе си факт /че продавачът е получил договорената продажна цена/ и е установена автентичността й в тази част, но не е установена автентичността на подписа на лицето, което е платило изобщо и в частност в производство по чл.135 ЗЗД” – тъй като не е от значение за изхода на спора по делото с оглед приетото от въззивния съд в тази насока, че с нотариалния акт е доказано плащането на цената, поради което дори изключването на разписката от 28.ХІІ.2009г. като неавтентична /не подписана от отв.П., установено с графологична експертиза/ не налага извод за неплащане, респективно за неувреждане; – „дали продажбата на имуществото на длъжника всякога води до намаляване на имуществото му, респективно до увреждане на кредиторите му; релевантно ли е имущественото състояние на длъжника, след като чл.135 ЗЗД говори за увреждане и никъде за намаляване на имуществото на длъжника; нужно ли е да се изследва имуществото на длъжника и ако да – какво включва това понятие; какво следва да се разбира под „увреждане на кредитора” и всякога ли разпореждането с имущество води до увреждане на кредитора; налице ли е идентичност между „пазарна цена” и „данъчна оценка” и може ли данъчната оценка да служи като критерий при изследване на въпроса за наличието на увреждане или трябва да се изследва пазарната цена на съответната вещ” – защото и тези въпроси не са относими към формирани от въззивния съд изводи, обусловили резултата по спора, и евентуалните им отговори биха имали само теоретичен характер и без значение за изхода на делото.
За касационното обжалване В. И. следва да внесе по сметката на ВКС 331.50лв. д.т., като държавна такса в този размер общо следва да внесат и Н. П. и Надежда П., съобщение с указание за което следва да им бъде връчено.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд, ГО, № 778/09.VІ.2016г. по в.гр.д. № 29/2016г. по касационните жалби на В. И. И., Н. Л. П. и Н. Г. П..
УКАЗВА на В. И. И. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото доказателства за внесени по сметката на ВКС 331.50лв. д.т., както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще му бъде върната.
УКАЗВА на Н. Л. П. и на Н.Г. П. в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото доказателства за внесени по сметката на ВКС общо 331.50лв. д.т., както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще им бъде върната.
Определението не подлежи на обжалване.
Делото да се докладва за насрочване след изпълнение на указанията за внасяне на д.т.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: