1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 393
ГР. С., 14.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 28.02.12 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1302/11 г.,
Намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Г. Л., гражданка на Великобритания, срещу въззивното решение на Бургаски апелативен съд /АС/ по гр.д. №88/11 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касаторката срещу Л. К. иск по чл.59 от ЗЗД за връщане на сумата от 39 176 британски лири, с която ответницата се е обогатила неоснователно за сметка на ищцата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК.
Намира , че процесуалният въпрос: „допустимо ли е съдебното решение, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание и налице ли е отклонение от принципа за диспозитивното начало, формулирано в чл.6, ал.2 от ГПК, съобразно който предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните по делото”, е решен в противопречие със задължителната практика на ВКС – ППВС №1/85 г. и ТР №1/2001 г., т.10.
М. въпрос от предмета на спора: „основание ли е по см. на чл.55 от ЗЗД даденото пълномощно за теглене на суми от сметката на физическо лице, в случай, че същите не са използвани за нуждите на упълномощителя и не е посочено изрично, че средствата са предназначени за разходи на управляваното от последния юридическо лице”, се решава противоречиво от съдилищата, за което са представени решения на Плевенски окръжен съд по гр.д. №1064/10 г. и на Бургаски окръжен съд по гр.д. №654/10 г.
По първия от въпросите – съгласно цитираното от касаторката ТР №1/19.02.10 г. за вероятната недопустимост на обжалваното решение, съдът следи и служебно в това производство. В практиката на ВКС по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК – задължителната, сочена от касатора и приравнената й по чл.290 от ГПК безпротиворечиво се приема, че съдът е разгледал непредявен иск по см. на чл.270, ал.3 от ГПК, когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран – като обстоятелства, от които се поражда спорното право и като търсена защита / Р по гр.д. №882/10 г. на четвърто г.о., по гр.д. №92/09 г. на четвърто г.о., по гр.д. №1789/10 г. на трето г.о. по т.д. №516/09 г. на второ т.о. на ВКС и др./. Въз основа на изложените в исковата молба факти и търсена защита съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право, прилагайки материалния закон. Така в последното от цитираните решения се сочи: „В своята задължителна и константна практика ВС и ВКС последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Неправилната правна квалификация в резултат от неправилно приложение на материалния закон, съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение от въззивния съд и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване”. В случая касаторката твърди, че дадената от съда квалификация на спорното право в рамките на един институт / по чл.55, ал.1 или по чл.59 от ЗЗД, като в исковата молба се претендира връщане на сума изтеглена и усвоена от ответницата извън предоставения й мандат/ е невярна. Това обаче е въпрос не за допустимостта на решението, а за правилността му – по приложението на материалния закон, като осн. по чл.281,т.3 от ГПК, за което ВКС не се произнася в производството по чл.288 от ГПК . Затова не е налице първото от сочените основания за допускане на обжалването.
По втория въпрос: установената фактическа обстановка, при която са постановени въззивното и приложените към изложението вл. в сила решения е различна.
В случая според въззивния съд ответницата е била упълномощена от ищцата да я представлява пред съответната банка като тегли суми от личната й сметка в английски лири и от сметката на дружеството -Е., чийто управител е ищцата, а също и да закупи от името на дружеството недвижим имот – какъвто намери за добре и за сума, каквато договори. Безспорно е, че в изпълнение на последното, за което е упълномощена на два пъти – през 2003 и през 2006 г., ответницата е закупила като пълномощник на и за дружеството / от негово име и за негова сметка/ посочените в исковата молба пет недвижими имота – два през 2003, един през 2004 и два през 2007 г.. Според АС договорената за тях цена / с действителен размер, установен с представени предварителни договори/ е заплатила на продавачите с изтеглените от сметката на ищцата суми. Не се установява ответницата, като пълномощник на ищцата и на дружеството – купувач по договорите, да е оставила изтеглени от сметките им суми за себе си и/или да се е разпоредила със сумите в свой интерес, своейки ги и обогатявайки се за сметка на ищцата. Всички изтеглени от сметката на ищцата средства е предала на продавачите по сключените договори за покупка на имоти.
В представеното решение на Плевенски ОС е прието, че процесната сума е преведена на ответницата в лично качество и без установено основание, като не е била предназначена и използвана за заплащане на разходи на управляваното от ищеца дружество. В решението на Бургаски ОС е прието, че ответникът по принцип е действал като пълномощник на ищеца, но при тегленото на процесната сума е излязъл извън пълномощията си и я е употребил не за нуждите на дружеството, поради което е осъден да му я върне.
Очевидно не е налице соченото противоречие при решаване на въпроса за неоснователното обогатяване по чл.55 от ЗЗД, като осн. по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Б. по гр.д. №88/11 г. от 17.05.11 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: