2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 648
ГР. С., 15.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 13.05.14 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1362/14 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [община] срещу въззивното решение на Окръжен съд Монтана по гр.д. №247/13 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен до размер на 6 000 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен от 10 000 лв. искът на С. Г. срещу общината за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от злополука – счупване на ляв крак от подхлъзване и падане на неопесъчена улица в града, с пр. осн. чл.50 от ЗЗД.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 от ГПК. Поставя като значим за спора и точното прилагане на закона, както и за развитието на правото процесуалния въпрос: разполага ли въззивният съд с правомощието и дължи ли произнасяне като инстанция по същество на спора в очертаните от въззивната жалба предели на правния спор, така както са определени в производството пред първоинстанционния съд, в рамките на заявения петитум. Според касатора чл.269 от ГПК ясно е формулирал ограничението при произнасянето на въззивния съд за правилността на решението.
Въпросът не е от значение за спора – касаторът е бил и въззивник и като такъв е оспорил изводите на първоинстанционния съд за основателност на иска. Повдигнал е въпросите / които повдига и сега в касационната жалба/ за отговорността на общината при непочистени улици, за квалификацията на иска, за достоверността на свидетелските показания, установяващи механизма и последиците на злополуката, за причинната връзка между непочистената улица и претърпяната вреда, за размера на иска и обстоятелствата, които са от значение в случая за определянето на обезщетението по справедливост на осн. чл.52 ЗЗД. Позовал се е на необоснованост на изводите на първоинст. съд и нарушаване на процесуални правила при формирането им.
В. съд се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба, които са по предмета на спора, очертан с исковата молба на противната страна. Намерил ги е за частично основателни и е намалил първоначално присъденото обезщетение от 10 хил. лв. на 6 хил.лв. По делото няма данни въззивният съд да се е произнесъл извън предмета на спора/ и посоченото във въззивната жалба на ответника по иска/, поради което поставеният въпрос не е от значение за делото. За това е възразила и ответницата по жалба.
Въпросът не е от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото / съобразно предпоставките на това допълнително основание, разяснени в ТР №1/19.02.10 г./, защото е широко и еднообразно застъпен в практиката на ВКС и съдилищата. Така в ТР №1/9.12.13 г. ОСГТК е посочено: „Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес… Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В. съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност..”
Не са налице основанията – основно и допълнително, на чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Монтана по гр.д. №247/13 г. от 7.10.13 г.
Осъжда [община] да заплати на С. Н. Г. деловодни разноски за тази инстанция в размер на 1 200 / хиляда и двеста/лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: