5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 747
Гр. С., 05.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 3.06.14 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №2108/14 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на ищците Е. К., Г. К. и С. С. и на ответника П. П. срещу въззивното решение на Градски съд С. /ГС/ по гр.д. №2666/13 г. в различни негови части. С въззивното решение са уважени до размер от по 3 750 лв. и отхвърлени за разликата до пълния предявен от по 15 000 лв. исковете на ищците срещу ответника по чл.45 от ЗЗД – за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени на ищците със смъртта на техния син и баща С. С., настъпила при злополука на 25.11.04 г., по вина на ответника П.. Отхвърлен е искът на посочените ищци срещу ответника [фирма] по чл.49, вр.с чл.45 от ЗЗД, като е прието, че отговорността на този ответник, като работодател на пострадалия, може да се ангажира само на осн. чл.200 от КТ, но не и на общите основания по чл.49 и 50 от ЗЗД.
К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
І. За допускане на обжалването касаторите ищци се позовават на чл.280, ал.1, т.1,2 и 3 от ГПК. Поставят като значими за спора 9 правни въпроса. Първите три от тях обаче, са основани на конкретни фактически предпоставки и са насочени срещу изводите на ГС за механизма на злополуката и степента на съпричиняването й от пострадалия, както и за вината на ответника. Тези въпроси са по характера си доводи за неправилност / необоснованост/ на въззивното решение, които ВКС не разглежда в това производство. В ТР №1/19.1.02.10 г. е рязяснено, че основанията по чл.281,т.3 ГПК са различни от тези по чл.280, ал.1 от ГПК.
Останалите въпроси / уточнени за краткост и за да се избегнат повторенията/ са правни и от значение за спора, но са застъпени в практиката на ВКС, цитирана от въззивния съд и от страните по спора, и са решени от ГС в съответствие с тази практика, а именно:
Въпрос №4 –ако ищецът е заявил в исковата си молба размер на обезщетението за неимуществени вреди, който е значително по-нисък от действително дължимия, и съдът е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, длъжен ли е съдът да приеме, че на наследниците му се дължи реалния по -висок размер на обезщетението и след като го редуцира поради съпричиняването на вредите от пострадалия, да присъди обезщетение в размера, заявен с исковата молба.
Въпросът е застъпен в практиката на ВКС. Така напр. в решение по гр.д. №1741/09 г. на трето г.о. е посочено: „Съпричиняването е въпрос на причинно-следствена връзка, която поначало подлежи на доказване като елемент на фактическия състав. Когато пострадалият има принос за настъпването на вредата, установените в процеса обстоятелства обуславят прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД чрез намаляване на обезщетението за претърпени и предявени с иск неимуществени вреди включително. Намалява се обезщетението, определено по справедливост, когато съдът е възприел за съответен на вредата размер, по-малък от предявения с иска. Спрямо същата величина намаляването се извършва и ако ищецът изрично е обусловил размера на иска си от признание за своя принос, но тогава се съобразява също така предявеният спрямо доказания размер на съпричиняване, а намаляването може и да не доведе до частично отхвърляне на иска. Когато обаче ищецът е заявил и претендира с иска си пълно обезщетение, а принос по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се установи по възражение на ответника, съдът не може да приеме размера на иска за основателен изцяло, или за част, различна от установения размер на съпричиняване по съображение, че справедливото обезщетение е по-високо от поисканото. В този случай, а също и когато съдът счита поискания размер за съответен по критерия за справедливост, на намаляване ще подлежи предявеният размер на иска за обезщетяване на неимуществени вреди. Във всички случаи решаващият съд следва да посочи в своите мотиви спрямо коя величина прилага намаляването”.
Процесният случай съответства на втората от коментираните хипотези, поради което на намаляване поради съпричиняване на вредите от пострадалия, подлежи предявеният размер на иска за неимуществени вреди.
Въпрос №5 – справедливо ли е определеното обезщетение на починалия при злополуката или размерът е значително занижен.
В случая въззивният съд е приел, че исковете са основателни за пълния заявен от касаторите – ищци размер от по 15 000 лв., но го е намалил с ? поради високата степен на съпричиняване на вредите от пострадалия. Ищците не могат да се оплакват от несправедливост на размера на обезщетението, който сами са определили и претендирали като такъв за пълна обезвреда.
Въпроси №6, 7 и 8 – може ли ищецът сам да избере дали да заведе иск по чл.200 от КТ или общите искове по чл.45, 49 и 50 от ЗЗД. Ако ответникът не е направил възражение за недопустимост на последните, може ли съдът сам да се произнесе по такова възражение? Договорната отговорност, вкл. на работодателя за трудова злополука, може ли да отмени общото правило, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил на другиго – т.е. да отмени деликтната отговорност?
Ищецът може да води срещу работодателя иск за обезщетяване на вреди от трудова злополука / в случая злополуката е призната за трудова по съответния ред/ само на осн. чл.200 от КТ, но не и на общото деликтно основание по ЗЗД – ТР №45/90 г., т.3. Там е посочено, че: „В новия Кодекс на труда не се възпроизведоха общите гражданскоправни положения за отговорността на предприятието. Въведоха се съществени отклонения от гражданскоправния режим на отговорността по ЗЗД, за да се засили защитата на живота и здравето на работника. Различието в нормативното уреждане на тази отговорност по ЗЗД и по КТ не само изисква точното определяне на тяхното приложно поле, но изключва провеждането им в зависимост от волята на пострадалия”.
По допустимостта и правната квалификация на исковете съдът се произнася и служебно – ТР №1/2001 г., ППВС №2/77 г., т.13. В случая обаче искът по чл.49 от ЗЗД срещу предприятието работодател, не е приет за недопустим, а за неоснователен и отхвърлен по съображения за неприложимост на общите деликтни основания, изведени от посочената и цитирана във въззивното решение и по –горе практика на ВКС.
Въпрос №9 – ако в исковата молба ищецът е изложил основанието на своя иск, а след това в писмена молба е посочил, че не поддържа иск с конкретно правно основание, посочвайки текст в закона, без съдът да е прекратил делото по иска с това пр. основание, длъжен ли е съдът да подведе фактите и обстоятелствата, представляващи основание на иска под конкретно пр. основание и длъжен ли е да се произнесе по така предявения иск. Въпросът е по повод констатацията на ГС, че не следва да се произнася по иск с пр. основание / квалификация/ чл.50 ЗЗД.
Въпросът е без значение за спора – в молба на л.63 от първоинст. дело ищците са посочили, че не поддържат правна квалификация на иска по чл.50 от ЗЗД. В. съд, след като е разгледал обстоятелствата, съставляващи основание на иска и заявената претенция, е приел, че искът следва да се квалифицира по чл.45 и 49 от ЗЗД. Това съответства на указанията, дадени за разграничаване на двете основания и съотв. квалификации в ППВС №17/63 г. – в исковата молба ищците се позовават на виновното поведение на ответника – физ.лице, като водач на булдозера, причинил смъртта на пострадалия работник.
Изводите на въззивния съд по поставените от ищците -касатори въпроси са съответни на задължителната практика на ВКС. Затова не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение в отхвърлителната за исковете за обезщетяване на неимуществени вреди част.
ІІ. За допускане на обжалването касаторът – ответник по иска П. П. се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
Намира, че въззивният съд е решил в противоречие с цитираната практика на ВКС – наказателна колегия, материалноправният въпрос от предмета на спора: Кога – при наличие на какви предпоставки, следва да се приеме, че не е налице виновно поведение по см. на чл.45, ал.2 от ЗЗД, поради случайно извършено деяние по см. на чл.15 НК. Детайлизира въпроса с доводи от съществото на спора за елементите от състава на чл.33 ЗЗБУТ и чл.10 от цитираната Инструкция за безопасна работа, основани на установената според касатора фактическа обстановка по делото. В противоречие с практиката на ВКС, според касатора, е решен и процесуалният въпрос: Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение въз основа на факти и обстоятелства, повдигнати едва пред него, без да се сочат доказателства в тяхна подкрепа и причините, поради които не са могли да бъдат повдигнати с исковата молба пред първата инстанция с оглед нормата на чл.266, ал.1 от ГПК – императивна ли е тя и ограничава ли въззивният съд в действията му.
Поставеният материалноправен въпрос, видно и от обясняващите го съображения, е основан на факти и доводи от съществото на спора, които ВКС не разглежда в това производство. Освен това противоречието по чл.280, ал.1, т.1 и 2 от ГПК следва да е между въззивното решение и практиката на ВКС и съдилищата по ГПК / ТР №1/10 г./. Затова цитираната от касатора практика по наказателни дела не може да обоснове основанията за допускане на касационно обжалване.
Процесуалният въпрос не е разрешен от ГС в противоречие с практиката на ВКС. К. не твърди, че въззивната инстанция е събирала нови доказателства в противоречие с чл.266, ал.1 ГПК и такива данни по делото няма. Механизмът на злополуката и вината за нея на отв. П. са посочени още в исковата молба и за установяването им са събрани доказателства – протокол за разследване на тр. злополука, протокол за оглед на техническо средство от наказателното дело, назначените по искане на ищците комплексна автотехническа и медицинска експертиза. Във въззивната жалба на ищците се съдържат оплаквания за неправилност на първоинст. решение – вкл. на изводите в него за механизма на злополуката и вината за настъпването й. При тези данни, обсъждането на спора в неговата цялост от правна и фактическа страна от въззивната инстанция като такава по същество му, въз основа на своевременно събраните доказателства, не противоречи на забраната в чл.266, ал.1 ГПК и приложената практика по прилагането й.. В постановеното по въпроси на въззивното обжалване ТР №1/13 г. е посочено: „Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В. съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.”
Затова не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в уважителната за иска част по жалбата на касатора – ответник.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд С. по гр.д. №2666/13 г. от 30.10.13 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: