1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1074
ГР. С., 04.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 29.10.2013 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №4221/13 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на М. М. и [фирма] срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна /ОС/ по гр.д. №343/13 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен частично предявеният от М. М. срещу [фирма] иск по чл.422 от ГПК, като са признати за установени в посочения размер вземанията на ищеца за възнаграждение за извънреден труд и командировъчни пари.
К. жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
По допускане на обжалването ВКС намира следното:
Ищецът М. обжалва въззивното решение само в частта, с която е отхвърлен над размера от 3 887 лв. искът му за установяване на вземането му към ответника за възнаграждение за извънреден труд и за разноските.
За допускане на обжалването се позовава на чл.280, ал.1,т.1 от ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на р. по гр.д. №1625/10 г. на трето г.о. на ВКС, където е прието, че доказването пред съд на извънредния труд се извършва с всички доказателствени средства и на ППВС №7/65 г., което изисква съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, като необсъждането им представлява съществено нарушение на процесуални правила. Според ищеца – касатор изводът на въззивния съд, че част от положения извънреден труд му е заплатен, като допълнително възнаграждение / съгласно посоченото в месечните справки и фишовете за заплата/е необоснован.
В. съд е обсъдил представените от ищеца месечни справки за извънреден труд и фишове за заплата и като е съпоставил данните в тях със заключението на вещото лице, е приел, че част от положения извънреден труд е заплатен на ищеца. Така изводът на въззивния съд за частичната неоснователност на иска е изграден въз основа на събраните и обсъдени доказателства, вкл. представените от ищеца, както изисква посочената в изложението практика на ВКС. Затова не е налице противоречие с цитираната практика на ВКС, като основание за допускане на обжалването по жалбата на касатора – ищец.
К. – ответник обжалва въззивното решение, с която исковете за възнаграждение за извънреден труд и за командировъчни пари са уважени.
За допускане на обжалването се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и 3 от ГПК. Поставя като значим за спора и решен в противоречие с практиката на ВКС в цитираните р. по гр.д. №342/09 г. и №812/10 г. на трето г.о. въпросът за предпоставките, които характеризират положения труд като извънреден по см. на чл.150 от КТ. В цитираните решения е прието, че при ненормиран работен ден по чл.139а от КТ не е налице извънреден труд / в работните дни/; според касатора доказателства за положен извънреден труд по см. на закона ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е представил. Намира още, че от значение за спора и за точното прилагане на закона е въпросът за мястото на работа на лица, които изпълняват тр. си задължения на различни обекти в страната – счита ли се всеки обект за място на работа, при което не се дължат командировъчни пари или за място на работа се приема седалището на фирмата – работодател и такива пари се дължат на работника.
По първия въпрос въззивният съд е приел, в съответствие с цитираната практика на ВКС, че във всички случаи – вкл. при ненормиран работен ден, трудът през почивните и празнични дни се заплаща като извънреден – чл.263 от КТ. Според ОС ищецът е работил при удължен работен ден, съгласно цитираната заповед на работодателя. По делото /вкл. в касационната жалба/ не се твърди и съответно не се поставя въпросът за компенсирането на удълженото работно време с почивка; от друга страна тр. правоотношение с ищеца е прекратено преди завеждане на иска, което сочи на предпоставките по чл.136а, ал.4 и 5 от КТ – р. по гр.д. №342/09 г. на трето г.о. и гр.д. №29/12 г. на четвърто г.о. на ВКС. Доводите за нарушаване на процесуалните правила при формиране на изводите на ОС по съществото на спора – за дните и часовете извънреден труд, са такива по чл.281,т.3 от ГПК и ВКС не ги обсъжда в това производство. Основанията по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281,т.3 от ГПК – ТР №1/19.02.10 г.
По втория въпрос ОС е приел, че мястото на работа съвпада със седалището на дружеството – работодател – чл.66, ал.3 КТ, като в случая не се установява да е уговорено друго, нито то следва от характера на работата. Ищецът е командирован на обекта в [населено място] за процесния период / за част от периода му е издадена и командировъчна заповед/ и затова му се дължат командировъчни пари, присъдени с помощта на заключение на в.л. Това разрешение съответствува на приетото за подобен случай с решение по гр.д. №1167/10 г. на четвърто г.о. на ВКС, а именно: „В контекста и на разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 2 от Наредбата за командировките се считат командировани лицата, които са изпълнявали задълженията си извън границите на населеното място, където е седалището на работодателя. В този смисъл е и дадената уредба на понятието „място на работа“ в чл. 66, ал. 3 КТ, като място, съвпадащо със седалището на предприятието, освен ако не е уговорено друго или не следва от характера на работата. С оглед задължението на работника да изпълни заповедта за командировка, ако тя е законна – арг. от чл. 126, т. 7 КТ, за работодателят възниква задължението визирано в разпоредбата на чл. 215 КТ да му заплати пътни, дневни и квартирни пари. Нарушаването /неспазването/ на законоустановените изисквания за реда на командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и липса на задължение от насрещната страна по правоотношение да изпълни разпореждането / при евентуално устно разпореждане/, но не и отпадане на задължението за заплащане на командировъчни пари, чието предназначение е да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си”.
В същото решение е прието още, че самото название на длъжността не е достатъчно, за да обоснове изключението по чл.66, ал.3, пр.2 КТ, защото не се установява в трудовия договор да има уговорка за друго / кога има такава уговорка е посочено напр. в р. по гр.д. №461/94 г. на трето г.о. на ВКС/. Изводът, че не е налице и изключението по чл.66, ал.3, пр.3 от КТ /не го обосновават длъжността – технически ръководител на ищеца и определеното му с дл. му характеристика работно място по см. на пар.1,т.4 от ДР на КТ – строителна площадка/ пък е съответен на приетото в практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №130/09 г. на трето гр. отд. Или въпросът е разработен в съдебната практика, вкл. на ВКС, на която въззивното решение съответства.
Затова не са налице основания за допускане на обжалването и по двете жалби и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на варненски окръжен съд по гр.д. №343/13 г. от 26.03.13 г. по жалбите на М. М. и [фирма] – [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: