1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1047
ГР. С., 24.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 22.10.13 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №3889/13 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивното решение на Градски съд С. /ГС/ по гр.д. №15686/12 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от А. Р. срещу касатора искове по чл.344, ал.1 от КТ, с които е оспорена законността на дисциплинарното уволнение на ищеца от длъжността електромеханошлосер, извършено със заповед от 27.03.12 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 от КТ. Намира, че въпросите: ако нарушението на тр. дисциплина е извършено чрез пълно бездействие, необходимо ли е в заповедта за уволнение да се посочат изрично конкретните задължения, които работникът не е изпълнил и ако наказанието е наложено за две или повече нарушения на трудовата дисциплина, може ли дисциплинарното уволнение да бъде отменено само заради немотивираност или неустановеност на едно от нарушенията, без да се обсъжда изпълнението на процедурата по налагане на наказанието и установеността на останалите, са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона. Въпросът: допустимо ли е въззивният съд да отмени като немотивирана заповедта за дисциплинарно уволнение, без наказаният да е направил оплакване за това в исковата молба и въззивната жалба, според касатора е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираните решения на ВКС.
В. съд е приел, че дисциплинарното наказание е наложено за две нарушения на трудовата дисциплина по чл.187, т.1 и 3 от КТ – неуплътняване на работното време и неизпълнение на възложената работа. На посочената в заповедта дата е констатирано, че ищецът спи в работилницата по време на дежурство, на пригодена за това пейка. Според ГС липсва конкретизация на нарушенията – кое точно задължение и с какъв нормативен източник не е изпълнил работникът, не са установени и конкретните задължения на електрошлосера по време на дежурство, продължителността на дежурството и има ли дейности, които задължително се извършват съвместно с друг работник / с цел подсигуряване при повишен риск – напр. при работа на височина/, съгл. цитираната работна инструкция за здравословни и безопасни условия на труд. Затова според ГС не може да се прецени и съответствието на тежестта на нарушението с наложеното наказание.
В цитираното решение на ВКС по гр.д. №344/09 г. на трето гр. отделение е посочено, че е необходимо нарушенията на тр. дисциплина да се конкретизират с фактическите им признаци, така че да са разбираеми за наказания работник, без да се прави анализ на задълженията по длъжностна характеристика. В случая обаче, наказанието е наложено след еднократна констатация за заспиване на работника на работното му място, по време на дежурство в зимен ден и към 18, 30 ч., без да са обсъдени наведените в обяснението му факти, че преди това е сменял няколко часа осветителни тела и е почувствал остра болка в крака, накарала го да полегне на пейката / при събрани данни, че след обходите работниците могат да стоят в работилницата, където дежурят/. В заповедта за уволнение не е посочено каква точно работа не е извършил ищецът, поради констатираното заспиване на работното място – дали има несменени стартери и лампи, непроверени табла или проблем с машините и осветлението, които се поддържат от дежурните електрошлосери. Констатацията на въззивния съд за немотивираност на заповедта е направена по довод на ищеца в исковата молба – на л.3 той сочи, че не е ясно коя работа по-точно не е изпълнил, а е използвана общата формулировка на нарушението. Довод за недопустимо допълване на заповедта за уволнение с основанията за това по време на процеса е наведен от ищеца и във въззивната му жалба.
Затова при данните по делото въззивното решение по въпроса има ли заповедта за дисциплинарно наказание необходимото съдържание, съгл. чл.195 от КТ и допустимо ли е въззивният съд да се произнася за това съответства на практиката на ВКС. Така в р. по гр.д. №793/10 г. по гр.д. №38/09 г. на четвърто г.о. е посочено: „Разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ предвижда точно определени изисквания към съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание. Касае се до задължителни реквизити – сведения относно нарушителя, конкретното нарушение, описано с обективните и субективните му признаци, времето на извършване на нарушението, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на което се налага дисциплинарното наказание. Липсата само на един от посочените реквизити е достатъчно, за да се приеме, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, тъй като правната норма на чл. 195, ал. 1 КТ е императивна. Изискването за мотивиране е продиктувано от принципа за равнопоставеност на страните по едно гражданско правоотношение, каквото е и трудовото. Освен това този принцип се отнася и до страните в гражданския процес. Липсата на мотиви, било изцяло или частично, поставя работника или служителя в положение на изненада, тъй като той трябва да получи пълна информация за обстоятелствата, на които се основава дисциплинарното наказание, за да може да ги прецени, както и да ги обори при евентуалното им оспорване пред съда. Липсата на изискуемите се от закона реквизити в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е толкова съществено, че то не може да бъде санирано в хода на съдебния спор, тъй като се касае се до задължително спазване на предвидена в закона форма. Освен това липсата на мотиви в заповедта за дисциплинарно наказание прави невъзможен и съдебния контрол при оспорване на наказанието.“.
В цитираното от касатора р. по гр.д. №531/12 г. на четвърто г.о. на ВКС е прието, че въззивният съд се произнася само по въпросите във въззивната жалба, като служебно може да прилага само императивни правни разпоредби и то само доколкото тези разпоредби касаят факти, изрично посочени от въззивника. В случая обаче такова посочване има и в исковата молба, и във въззивната жалба, за което е възразил и ответникът в касационното производство.
Другото нарушение – неуплътняване на работното време, е описано откъм фактически признаци в заповедта за налагане на наказанието и извършването му не е обсъдено от въззивния съд, както изисква цитираната практика по втория от въпросите. Това противоречие обаче е само формално и не се отразява на изхода на спора. Начинът и причината за извършването на нарушението по чл.187, т.1 КТ – посочена от ищеца в обясненията му и подкрепена от данните за заболяванията му в медицинските документи / в решението на ТЕЛК е препоръчано при работа ищецът, който е със 76 % т.н.р. да спазва персонален режим на труд и почивка за облекчаване на натоварването/ – не сочат на висока укоримост, съответна на тежестта на наказанието, какъвто е и крайният извод на въззивния съд.
Затова според ВКС не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по съществени за спора въпроси, като осн. по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК. Наличието на такава практика изключва основанието по т.3, а и касаторът го обосновава с доводи от съществото на спора – за необоснованост на изводите на ОС и по приложението на материалния закон / чл.195 и чл.187,т.1 КТ/, които ВКС не разглежда в това производство. В ТР №1/19.02.10 г. е указано, че основанията по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК е налице при неясен, непълен или противоречив закон, който се нуждае от тълкуване за еднакво прилагане или при липсваща или остаряла практика, която следва да се осъвремени при нови обществени условия и законодателство. Тези предпоставки касаторът не твърди и не обосновава.
Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд С. по гр.д. №15686/12 г. от 14.03.13 г.
Осъжда [фирма], [населено място] да заплати на А. А. Р. деловодни разноски за това производство в размер на 240 /двеста и четиридесет/ лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: