1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 935
ГР. С., 02.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 26.06.12 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №298/12 г.,
Намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Д. М. срещу въззивното решение на Апелативен съд Велико Т. /АС/ по гр.д. №367/11 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение е отхвърлен искът на касатора срещу Прокуратура на РБ с пр. осн. чл.2,т.2 от З. – за сумата от 50 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление и взетата във връзка с него най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража”.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК. Намира, че по въпросите за отговорността на държавата, чрез нейните органи за вреди от незаконните действия на последните и за давността, с която се погасява тази отговорност въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – ТР №3/04 г. , т.4,7,8 и 10.
В. съд е приел, че наказателното производство срещу ищеца, водено през периода 1990 -2004 г. за престъпление по чл.196а и чл.252 от НК, отм. е прекратено на осн. чл.237, ал.1, т.2 от НПК. По това обвинение ищецът е бил задържан под стража за 11 месеца. Вредите от незаконното обвинение /каквото е и прекратеното поради недоказаност/ и взетата във връзка с него мярка за неотклонение подлежат на обезщетяване по чл.2,т.2 от З.. В случая обаче според АС ищецът не е доказал претърпени от него неимуществени вреди в причинна връзка с обвинението и взетата най-тежка мярка за неотклонение. Освен това отговорността на ответника е погасена по давност, при направено от последния възражение за това – постановлението за прекратяване на наказателното производство, връчено на майката на ищеца / чл.160 от НПК, отм./ е влязло в сила на 20.10.04 г., а искът е заведен на 11.10.10 г., след изтичане на петгодишната давност по чл.110 от ЗЗД.
Изводите на въззивния съд по първия от въпросите: за необходимостта да се установят конкретно всички морални вреди, вкл. присъщите и обичайни за деликта, сочени от ищеца / неблагоприятно въздействие на обвинението и задържането под стража върху физическото състояние и психиката му – страх, отчаяние, безизходица, несигурност и притеснение, ограничения и неудобства / противоречат на ТР №3/04 г. и на практиката на ВКС по чл.290 от ГПК – напр. Р по гр.д. №1091/09 г. и №396/10 г. на трето г.о. и по гр.д. №295/10 г. на четвърто г.о. и др. В тях е прието, че негативните емоции и страдания на лицето при обвинение в деяние, което не е извършил,включително ограниченията на основни човешки права, съпътстващи задържането под стража и свързаните с това негативни емоции, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент. Конкретизирани са някои от релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства – продължителността на наказателното преследване/включващо разследването в досъдебната фаза и поддържането на обвинение в съдебната/, личността на увредения/включително притежавания авторитет в бизнеса и в обществото/, настъпилите промени в отношенията в семейството, допълнително настъпилите обстоятелства, които са е отразили на репутацията на лицето, негативното отражение в резултат на воденото наказателно производство върху душевното му състояние, извън неизбежно следващите се по човешка презумция вреди, свързани със страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, неизбежни ограничения в личния, обществения и професионалния живот. Изискването на съда последните като вътрепсихично изживяване да бъдат външно доказани по несъмнен начин и отхвърлянето на иска изцяло заради това е възприето като необосновано формалистично и осуетяващо защитата по З. и в решения на Е. –напр. по делото Й. срещу България, т.146.
Въпреки констатираното противоречие по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК по първия въпрос, обаче обжалване не следва да се допуска, тъй като по втория въпрос – за приложимата погасителна давност, като самостоятелно основание за отхвърляне на иска, въззивното решение съответства на практиката на ВКС и съдилищата. В З. не е установена специална погасителна давност, поради което субсидиарно приложима е общата по чл.110 от ЗЗД / пар.1 от ПЗР на З./. Давността тече от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство – ТР №3/04 г., т.4, и към завеждане на иска е изтекла, според приетото от съдилищата – инстанции по съществото на спора, въз основа на данните по делото. Погасяване на вземането по давност само по себе си обуславя неоснователност на иска, а предпоставящите извода за изтичане на давността въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на обжалването.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Велико Т. по гр.д. №367/11 г. от 18.11.11 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: