ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1468
гр. София 22.12.2015 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 21.10.2015 (двадесет и първи октомври две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4328 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на две касационни жалби подадени срещу решение № 102/15.04.2015 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 120/2015 година като първата е с вх. № 3540/28.05.2015 година и е подадена от Т. М. Т., а втората е с вх. № 3514/27.05.2015 година и е подадена от [фирма] [населено място].
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Добрич след частична отмяна на решение № 49/22.12.2014 година на Районен съд Добрич, гражданска колегия, ХХІ-ви състав, постановено по гр. д. № 4963/2013 година е признал за установено по отношение на [фирма] [населено място], че въведените с Вътрешните правила за работната заплата критерии за оценка на труда и оценка на трудовото изпълнение на психолозите в дружеството нарушават чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр и е осъдил дружеството да преустанови това нарушение като премахне критерия за отчитане на индивидуалните резултати от труда на психолозите-„четири психологични дейности на ден”-от Вътрешните правила за работната заплата или да го измени така, че да осигури на всички психолози равни възможности за реално получаване на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати. С останала част от решението е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени предявените от Т. М. Т. искове за признаване за установено, че с неизплащане на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати от труда й като психолог в [фирма] [населено място] дружеството е нарушило чл. 14, ал. 1 във връзка с ал. 2 от ЗЗДискр, поради което е налице пряка дискриминация на Т. по чл. 4, ал. 1 във връзка с ал. 2 от ЗЗДискр, основана на признака „лично положение” и „преследване” по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр във връзка с § 1, т. 3, б. „а” от ДРЗЗДискр и за осъждане на дружеството да преустанови тези нарушения.
В касационната жалба на Т. М. Т. е посочено, че решението на Окръжен съд Добрич в частта му, с която са отхвърлени предявените от нея искове, е постановено при нарушение на материалния закон, изразяващо се в нарушение на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗДискр, при определянето на обхвата на защитения от закона признак „лично положение” и за фактическия състав на пряката дискриминация, тъй като е прието, че същата трябва да е съзнателна, а също така и при установяването на каузалната причина-за по неблагоприятното третиране „на основата” защитен от закона признак или за по-неблагоприятно третиране на „лице, което” е предприело или ще предприеме действия за защита от дискриминация. Сочи се, че са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила състоящи се в неправилно прилагане на правилата за разпределение на доказателствената тежест, а също така и в неправилно присъждане на разноски на [фирма] [населено място] по реда на чл. 78, ал. 3 от ГПК. Твърди се, че освен тези пороци въззивното решение е необосновано. Поискано е решение да бъде отменено в тази му част и да се постанови друго, с което исковете й да бъдат уважени така, както са предявени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. М. Т. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор на същата, с вх. № 5196/06.08.2015 година, с който е изразил становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението в тази му част, а ако това не бъде възприето жалбата е оспорена по същество като неоснователна като е поискано оставянето и без уважаване и потвърждаване на въззивното решение в оспорваната с нея част.
Т. М. Т. е била уведомена за обжалваното решение на 27.04.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 3540/28.05.2015 година като е подадена по пощата на 27.05.2015 година. Поради това, с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
В касационната жалба на [фирма] [населено място] са изложени твърдения, че обжалваното решение в частта му, с която е признато, че дружеството е извършило нарушение на чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр и е осъдено да преустанови същото, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да се отмени в тази му част и да се постанови друго, с което предявените срещу дружеството искове да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] е посочило, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК
Ответницата по тази касационната жалба Т. М. Т. не е подала отговор на същата, с който да изрази становище по допустимостта и евентуалната основателност на жалбата.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 28.04.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3514/27.05.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да отхвърли предявените от Т. М. Т. искове, така както се посочи по-горе, съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че не е било доказано неизплащането на допълнително трудово възнаграждение на Т. да е вследствие умишлено и съзнателно поддържано поведение от страна на работодателя, основано на сочения признак „лично положение” и при форма на дискриминация „преследване”. Посочено е, че трябва да е налице причинно-следствена връзка между неравното третиране и осъзнато прилагане на признака „лично положение”, т.е. поддържано в случая съзнателно поведение на работодателя на неравно третиране на Т.. при сходни обстоятелства в сравнение с останалите психолози и то по причина именно на личностните й особености и конфликта й с работодателя. В случая не били доказани елементите на фактическия състав на чл. 4, ал. 2 във връзка с ал. 1 от ЗЗДискр. Прието е, че подаването на жалби срещу работодателя и воденето на дела срещу него не би следвало да се третира като елемент от признака „лично положение” на дадено лице, защото сезирането на различни органи не е признак на личността, а са законоустановени способи за защита на права и интереси. В тази връзка въззивният съд е посочил, че не е налице и осъществена дискриминация под формата на „преследване” по смисъла на чл. 5 пр. 4 от ЗЗДискр. във връзка с §1 т. 3 б. ”а” от ДРЗЗДискр.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. М. Т. твърди, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за разпределението на доказателствената тежест, съгласно правилото на чл. 9 от ЗЗДискр, който въпрос е разрешен в противоречие с решение № 511/27.07.2010 година, постановено по гр. д. № 587/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Предвид на това се иска допускането на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос, по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Освен това се поставят и материално правните въпроси за това съставомерен елемент ли е умисълът и трябва ли поведението на ответника да е съзнателно поддържано, за да се установи дискриминация и подаването на жалби и искове от работника/служителя срещу работодателя имат ли релевантност при разглеждане на иск за защита от дискриминация и в частност могат ли да бъдат включени в обхвата на признака „лично положение” при установяване на пряка дискриминация или да бъдат елементи от състава на „преследване” като форма на дискриминация. Поставят се и процесуално правните въпроси за това има ли специфични процесуални правила за търсене на каузалната връзка при установяване на дискриминация и какви са те; ако по искове за защита от дискриминация ищецът е изпълнил възложената му от закона доказателствена тежест, като е установил релевантнтните факти и адекватната каузалност така, че да създаде предположение, че е извършена дискриминация, съществува ли възможност за съда да постанови отхвърлителен диспозитив по тези искове. По отношение на тези въпроси се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. На последно място се поставя въпросът дължи ли ищецът по иск за защита от дискриминация разноски на другата страна в случаите по чл. 78, ал. 3 от ГПК като се твърди противоречива практика на ВКС. В тази връзка са посочени решение № 871/20.01.2011 година, постановено по гр. д. № 1452/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 73/12.06.2013 година, постановено по гр. д. № 311/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Видно от посоченото по-горе съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че доказателствената тежест за установяване на твърдените от Т. М. Т. нарушения на ЗЗДискр се носи изцяло от нея. Поради това даденото от него разрешение на процесуалноправния въпрос за разпределението на доказателствената тежест, съгласно правилото на чл. 9 от ЗЗДискр е разрешен в противоречие с решение № 511/27.07.2010 година, постановено по гр. д. № 587/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., в което е посочено, че: „с разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено.” В случая във въззивното решение не е направено разграничение за това дали Т. е доказала факти, от които да се направи предположение, че е налице дискриминация и за това дали ответникът е ангажирал доказателства за това, че принципът на равно третиране не е нарушен. Както се посочи по-горе въззивният съд е приел, че не е било доказано неизплащането на допълнително трудово възнаграждение на Т. да е вследствие умишлено и съзнателно поддържано поведение от страна на работодателя, основано на сочения признак „лично положение” и при форма на дискриминация „преследване”, т. е. прието е, че не е доказано не предположението за дискриминация, а самата дискриминация. Поради това съдът е възложил доказателствена тежест за установяването на нарушението на Т., като по този начин е разрешил въпросът за доказателствената тежест в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС. Затова решението на Окръжен съд Добрич трябва да бъде допуснато до касационно обжалване по този въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване по въпроса за разноските по чл. 78, ал. 3 от ГПК, тъй като от една страна, след като се допуска касационно обжалване на решението, ако разреши спора по същество касационният съд ще трябва да се произнесе и по въпроса за разноските ако разреши спора по същество, а ако не това произнасяне ще трябва да се извърши от въззивният съд при повторното разглеждане на спора. От друга страна по отношение на този въпрос е налице служебно известна на сегашния съд задължителна съдебна практика по чл. 290 от ГПК, която е намерила израз в решение № 192/25.06.2014 година, постановено по гр. д. № 5663/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По отношение на останалите въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като по отношение на това съставомерен елемент ли е умисълът и трябва ли поведението на ответника да е съзнателно поддържано, за да се установи дискриминация е налице задължителна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 153/14.06.2010 година, постановено по гр. д. № 6/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 231/31.03.2010 година, постановено по гр. д. № 204/2009 година, решение № 428/13.05.2010 година, постановено по гр. д. № 1207/2009 година и решение № 3/22.07.2013 година, постановено по гр. д. № 534/2012 година, всичките по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. При наличието на такава практика е невъзможно допускане на касационно обжалване на решението по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като Т. не е изложила съображения за това, че тази практика е неправилна и следва да бъде изоставена или пък да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Останалите въпроси не са свързани пряко с обжалваното решение на Окръжен съд Добрич и на тях би могъл да се даде общотеоретичен, а не конкретен отговор съобразен със спора по това производство.
За да уважи исковете по отношение на [фирма] [населено място] съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че въведеният от работодателя критерий не отчита, че тримата психолози в дружеството не полагат равностоен труд и имат различни трудови функции, което личи от съдържанието на длъжностните характеристики за заеманите от тях длъжности. Не се държало сметка за различията в трудовите функции като критерият е предвиден общо за всички психолози без оглед на прилаганите от тях форми на психологична дейност в различните отделения на [фирма] [населено място]. Той можел да засегне еднаквата възможност за получаване на допълнително трудово възнаграждение не само от Т., но и от останалите психолози, поради констатирани от въззивния съд още два недостатъка на критерия. На първо място формулировката му е била твърде обща и липсвало по-детайлно уточнение в правилата какво следва да се разбира под понятието „психологична дейност”. Това понятие според въззивния съд е твърде разтегливо като липсата на конкретизация какво включва понятието „психологична дейност” се е отразила и на отбелязванията в отчетните форми за работата на психолозите. Съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че въведеният критерий е и едностранчив, защото залагал на количеството (бройката), без да държи сметка за сложността на отделните изследвания. Той не вземал предвид именно обема на извършената работа, сложността на случая, обема на вложените от психолога усилия. Според въззивният съд количеството (броя дейности) в случая не е критерий за обема и качеството на извършената работа и предпоставя възможност за различно неравнопоставено третиране на психолозите по субективна преценка на труда им въз основа на един привидно обективен и неутрален критерий, съответно може да стане основа за непряка дискриминация по смисъла на чл.4 ал.3 от ЗЗДискр по признак „лично положение”, „служебно положение”, „професионални качества” предвид привидната еднаквост на заеманата от всички психолози при ответника длъжност, която обаче не кореспондирала с условията на труд, натовареността, специфичната дейност в отделните отделения и съдържанието на конкретните трудови функции, упражнявани от психолозите. Не била отчетена съществената разлика между психологичните дейности в стационара и в Д.-първите са безплатни, а вторите са платени за пациентите. В този смисъл прилагането на количествения критерий от четири психологични дейности на ден водело до неравно третиране на психолога в Д. и п. в с., защото психологът в Д. е поставен пред вероятната обективна невъзможност дори и при добро желание и усилия от негова страна да не може да изпълни нормата от четири дейности на ден предвид липсата на достатъчно пациенти поради обективна пречка-заплащане на предлаганите психологични дейности в отделението.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] поставя въпроса, конкретизиран от съда по реда на т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК, за това задължен ли е работодателят, при определяне на критерии за оценка на труда и за изпълнение на трудовите задължения, свързани в определяне на допълнителното трудово възнаграждение на работниците и служителите, във Вътрешните правила за работната заплата, да предвиди отделни критерии за всяко едно от лицата, заемащи една и съща длъжност или е възможно за тези лица да се определят общи критерии и в кои случаи тези критерии биха могли да доведат до нарушение на установеното в чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр задължение на работодателя. Предвид посочените по-горе мотиви на въззивния съд поставеният от [фирма] [населено място] въпрос е включен в предмета на делото, разрешаван е от съда и е обусловил решението му, поради което трябва да бъде допуснато касационно обжалване на решението в обжалваната от дружеството част по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото не се констатира наличието на съдебна практика по този въпрос. Следва да се отбележи, че за него не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, тъй като затова [фирма] [населено място] се позовава на решения на административните съдилища.
Т. М. Т. e освободена от държавна такса за касационното обжалване по силата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр, а на [фирма] [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 40.00 по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъда върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 102/15.04.2015 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 120/2015 година.
ДАВА на [фирма] [населено място], ул. П. Х. едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 40.00 по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъда върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
ДЕЛОТО да се докладва след изтичането на едноседмичния срок или след изпълнение на указанието за внасяне на държавна такса.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.