ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 148
гр. София 10.02.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 04.11.2015 (четвърти ноември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4607 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5351/22.04.2015 година, подадена от [фирма] [населено място], [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място], касационна жалба с вх. № 4897/14.04.2015 година, подадена от [фирма] [населено място] и касационна жалба с вх. № 4898/14.04.2015 година, всичките срещу решение № 457/09.03.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, четвърти състав, постановено по гр. д. № 3431/2014 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил изцяло решение № 68/07.05.2014 година на Окръжен съд Видин, постановено по гр. д. № 204/2013 година и е прогласил нищожността на договор № 4/30.12.2008 година, сключен на основание чл. 24, ал. 1, изр. 2, чл. 27, ал. 6 от ЗСПЗЗ, чл. 45а, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 от ППЗСПЗЗ, сключен между Д. чрез М. на з. и х., представляван от Д. на О. д. „З.”-В., упълномощен със Заповед № РД 46-1228/26.09.2008 година, в качеството на продавач и Л. А. П., в качеството й на купувач, поради противоречието му със закона-чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Заедно с това е признал за установено по отношение на [фирма] [населено място], че ищецът е собственик на имоти № ******, № ******, намиращи се в землището на [населено място], [община], имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община], имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община] и имот № ******, намиращ се в землището на [населено място, [община], като е осъдил дружеството да предаде владението върху тях. Също така е признато за установено по отношение на [фирма] [населено място], че ищецът е собственик на имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община], като дружеството е осъдено да предаде владението върху имота. Със същото решение е признато за установено по отношение на [фирма] [населено място], че ищецът е собственик на имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община] като дружеството е осъдено да предаде владението върху имота. На последно място е признато за установено по отношение на [фирма] [населено място], че ищецът е собственик на имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община] като дружеството е осъдено да предаде владението върху имота. В касационните жалби се излага твърдения, че обжалваното решение е неправилно поради противоречието му с материалния закон. Според касаторите съдът по съществото на спора неправилно е приел, че Държавата е собственик на спорните имоти по силата на закона, без да е проведена процедурата по чл. 45, ал. 1 от ППЗСПЗЗ и да са поставени решения по чл. 18ж, ал. 1 или по чл. 27 от ППЗСПЗЗ за определяне на земеделските земи, които са държавна собственост. Твърди се, че тези решения имат конститутивен характер и ответника по касацията ще придобие правото на собственост върху посочените в тях имоти от момента на издаването им, а не по силата на закона. Тъй като посочената процедура не била извършена Държавата не се легитимирала като собственик на спорните имоти, поради което предявените от нея искове с правно основание чл. 108 от ЗС били неоснователни. Също така се твърди, че съдът неправилно е приел, че договорът за покупко-продажба е нищожен поради противоречие с чл. 27, ал. 8 от ЗСПЗЗ. Последната разпоредба била влязла в сила на 10.02.2009 година и съществува като разпоредба от този момент, а договорът е сключен на 30.12.2008 година, поради което не е трябвало той да бъде съобразен с нея. Поискано е решението на Софийския апелативен съд да бъде отменено изцяло и да се постанови друго, с което предявените по делото искове да бъдат отхвърлени. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите сочат, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Държавата, в качеството си на ответник по трите касационни жалби, е подала отговори на същите с вх. № 8060, вх. № 8061 и вх. № 80622, всичките от 12.06.2015 година, в които е изразено становището, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, а ако такова бъде допуснато жалбите са оспорени като неоснователни и поради това е поискано оставянето им без уважение, като атакуваното с тях решение бъде потвърдено.
[фирма] [населено място], [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] са били уведомени за обжалваното решение на 23.03.2015 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 5351/22.04.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 16.03.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 4897/14.04.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима
Л. А. П. е била уведомена за обжалваното решение на 15.04.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 4898/14.04.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че с договор № 4/30.12.2008 година, сключен на основание чл. 24, ал. 1, изр. 2, чл. 27, ал. 6 от ЗСПЗЗ, чл. 45а, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 от ППЗСПЗЗ, М. на з. и х. е, представляван от Д. на О. д. „З.”-В., упълномощен със Заповед № РД 46-1228/26.09.2008 година е продал на Л. А. П. общо шест недвижими имота, представляващи земи в стопански дворове на организациите по § 12 от ПЗРЗСПЗЗ, които са били негодни за земеделско ползване и затова неподлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, както следва: имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община], имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община], имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община], имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община] (впоследствие разделен на имот № ****** и имот № *****), имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община] (впоследствие разделен на имот № ****** и имот № ******) и имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община]. Срещу така прехвърленото й право на собственост П. е поела задължението да заплати продажната цена на имотите е в размер 50 751.00 лева, което е трябвало да стане в срок от шест месеца, считано от датата на сключване на договора, с равни по стойност поименни компенсационни бонове. Впоследствие, с договор от 20.03.2009 година, Л. А. П. е прехвърлила правото на собственост върху тези имоти на [фирма] [населено място]. От своя страна това дружество е внесло имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община] като апортна вноска в капитала на [фирма] [населено място] и е продало имот № ******, намиращ се в землището на [населено място], [община] и имот № ******, намиращ се в землището на [населено място] поле, [община], съответно на [фирма] [населено място] и на [фирма] [населено място]. Съдът е приел, че договорът, с който Л. А. П. е придобила правото на собственост върху посочените по-горе недвижими имоти е нищожен, поради противоречие със закона, поради което е уважил предявения от М. на з. и х., в качеството му на представител на Д., иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД като е прогласил нищожността на договора, приемайки че при сключването му е била нарушена императивната разпоредба на чл. 27, ал. 8 от ЗСПЗЗ. Позовавайки се на тази нищожност съставът на Софийския апелативен съд е приел, че Л. А. П. не е могла да придобие правото на собственост върху имотите, предмет на договора, поради което не е могла впоследствие да прехвърли това право на [фирма] [населено място], а то от своя страна не е могло да то прехвърли на [фирма] [населено място], [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място]. Отчитайки това обстоятелство и приемайки, че имотите, предмет на спора са държавна собственост, съдът е уважил предявените от М. на з. и х., в качеството му на представител на Д., искове с правно основание чл. 108 от ЗС. При това съдът по същество не е приел защитната теза на ответниците по исковете, че ищецът не е доказал правото си на собственост върху недвижимите имоти, които са предмет на спора. Прието е за установено, че имотите са част от стопански дворове на организации по § 12 и § 29 от ПЗРЗСПЗЗ, не са заети от сгради и съоръжения, но са негодни за земеделско ползване и не подлежат на възстановяване. Посочено е, че липсват данни, а и по делото не се е твърдяло имотите да са възстановени на други лица в установените в ЗСПЗЗ срокове като е безспорно установено, че към тях не са отправяни реституционни претенции. С оглед на това е прието, че имотите са част от държавния земеделски фонд. Съдът е приел, че изводът му не се опровергава от разпоредбата на чл. 45, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, съгласно която земеделските земи от държавния и общинския поземлен фонд се установяват служебно от общинските служби по земеделие, като съгласно ал. 2 в случаите по ал. 1 общинската служба по земеделие взема решение по чл. 18ж, ал. 1 или по чл. 27 от ППЗСПЗЗ. Според състава на Софийския апелативен съд посоченото от ответниците ТР № 1/1997 година, постановено по тълк. д. № 1/1997 година на ОСГК на ВКС се отнася само до възстановяване на правото на собственост на физически лица и е неотносимо към установяване на правото на държавна собственост. Посочено е, че след като реституцията представлява законово уредени процедури по възстановяване на предишното фактическо и правно положение на имоти, които са били принудително одържавени или фактически завзети и след като законодателят е използвал термина „запазва” в разпоредбата на чл. 24 от ЗСПЗЗ относно собствеността на Държавата, то процедурата по чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, респективно чл. 27 от ППЗСПЗЗ е без правопораждащ ефект и има за цел да конкретизира и индивидуализира имотите останали държавна собственост. Според състава на Софийския апелативен съд решаващо е не липсата на представено решение по чл. 18ж или по чл. 27 от ППЗСПЗЗ за конкретните имоти, а това, че по отношение на тях са налице пречките на чл. 45, ал. 10 от ППЗСПЗЗ за възстановяването им на бивши собственици, поради което и по правилото на този текст те били държавна собственост. От тези мотиви на съда следва извода, че Държавата е придобила собствеността върху спорните имоти по силата на закона. Обратното становище се е поддържало в производството пред двете досегашни инстанции от всички касатори, които поддържат, че издадените по реда на чл. 45, ал. 2 от ППЗСПЗЗ решения по чл. 18ж, ал. 1 или по чл. 27 от ППЗСПЗЗ имат конститутивен характер, поради което наличието им е задължителна предпоставка за да се приеме, че Държавата е собственик на спорните имоти.
С оглед на горното в изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК всички касатори поставят правния въпрос за това дали правото на собственост на Държавата върху земеделски земи, включени в бившите стопански дворове на организациите по § 12 от ПЗРЗСПЗЗ, които не подлежат на възстановяване, тъй като макар и да не са заети от сгради и съоръжения на организациите по § 12 и § 29 от ПЗРЗСПЗЗ са негодни за земеделско ползване, възниква по силата на закона или едва след провеждането на процедурата по установяване на правото на собственост на държавата по чл. 45, ал. 1 от ППЗСПЗЗ и приключването и с постановени въз основа на нея решения по чл. 18ж, ал. 1 или чл. 27 от ППЗСПЗЗ. Касаторите твърдят, че този въпрос е разрешен от състава на Софийския апелативен съд в противоречие със задължителната съдебна практика установена с ТР № 1/1997 година, постановено по тълк. д. № 11/1997 година на ОСГТК на ВКС, ТР № 2/25.06.1996 година, постановено по тълк. д. № 2/1996 година на ОСГК на ВКС, ТР № 5/14.01.2013 година, постановено по тълк. д. № 5/2011 година на ОСГК на ВКС, решение № 410/10.01.1994 година, постановено по гр. д. №397/1993 година на петчленен състав на ВКС (което обаче не представлява задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС), решение № 504/2010 година, постановено по гр. д. № 797/2009 година, решение № 142/05.08.2011 година, постановено по гр. д. № 151/2010 година и решение № 31/07.2012 година, постановено по гр. № 1409/2010 година, постановено по гр. д. № 1409/2010 година, всичките по описа на ВКС, ГК, І г. о. Тези решения обаче не могат да обосноват допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като макар и да са произнесени по имащи отношение към ЗСПЗЗ въпроси, в тях не е разглеждан повдигнатия от касаторите в сегашното производство въпрос. Не е установено обаче по този въпрос да е налице съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, а такава не се съдържа и в изброените в отговорите на касационните жалби съдебни решения. Затова, тъй като поставения въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил крайните изводи на съда, трябва да се допусне касационно обжалване на решението по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото съгласно т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, в този случай липсата на задължителна съдебна практика е основание за допускане на касационно обжалване на това основание.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите [фирма] [населено място], [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] са поискали допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване и по въпроса допустимо ли е съдът да се позовава на правна норма, която не е съществувала към момента на сключването на договора, както предпоставка за уважаването на иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за обявяването на договора за нищожен поради противоречието му със закона. Съставът на ВКС намира, че касационно обжалване по този въпрос не следва да бъде допускано. Същият е поставен във връзка с обстоятелството, че разпоредбата на чл. 27, ал. 8 от ЗСПЗЗ, на която се е позовал Софийския апелативен съд е в сила от 10.02.2009 година, като не е съществувала към момента на сключването на договора-30.12.2008 година, поради което той не е трябвало да бъде съобразяван с нея. Въпросът е свързан с действието на правната норма по отношение на заварените към момента на влизането й в сила правоотношения и възможността тя да ги преуреди с обратна сила или само за в бъдеще. Той обаче не е формулиран общо, а с оглед на конкретния извод на Софийския апелативен съд за приложението на чл. 27, ал. 8 от ЗСПЗЗ, поради което за да се отговори на него, трябва да се посочи дали съдът правилно е приложил материалния закон и дали с оглед на тора решението му е правилно или не. Затова се касае до въпрос за правилното приложение на материалния закон, който може да бъде основание за касационно обжалване на решението по смисъла на чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради което не може да бъде разглеждан в сегашното производство. Освен това тримата касатори са поискали допускането на касационното обжалване по този въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, без да изложат твърдения обосноваващи това тяхно искане и защо според тях той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
На касаторите следва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса както следва: Л. А. П. в размер на 2645.42 лева, [фирма] [населено място] в размер на 2220.24 лева, [фирма] [населено място] в размер на 359.14 лева, [фирма] [населено място] в размер на 17.85 лева и [фирма] [населено място] в размер на 48.21 лева, като им се укаже, че ако не направят това в определения срок подадените от тях касационни жалби ще бъдат върнати, а образуваното въз основа на тях производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 457/09.03.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, четвърти състав, постановено по гр. д. № 3431/2014 година.
ДАВА на касаторите едноседмичен срок от съобщението, в който да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса както следва: Л. А. П. от [населено място], [община], [улица], с Е. [ЕГН] в размер на 2645.42 лева, [фирма] [населено място], район „Т.”, [улица], в размер на 2220.24 лева, [фирма] [населено място], район „Т.”, [улица], в размер на 359.14 лева, [фирма] [населено място], [улица], в размер на 17.85 лева и [фирма] [населено място], район „М.”, в размер на 48.21 лева, като УКАЗВА, че ако не направят това в определения срок подадените от тях касационни жалби ще бъдат върнати, а образуваното въз основа на тях производство ще бъде прекратено.
ДЕЛОТО да се докладва след изтичането на едноседмичния срок или след изпълнение на указанието за внасяне на държавна такса.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.