О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 368
София 31.03.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и девета година в състав:
Председател: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
Членове: МАРИЯ ИВАНОВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 4841/2008 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Ц. к. с., гр. С., чрез юрисконсулт Е. Я. , срещу решение № 262 от 29.05.2008 г. по гр.д. № 719/2006 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Изложени са съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, точки 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по съществени материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на жалбоподателите и прецени данните по делото, прие следното:
Не са налице са предпоставките на чл. 280, ал.1, точки 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С обжалваното решение Пловдивският апелативен съд е отменил решение на Пловдивския окръжен съд и е осъдил ЦКС гр. С. да заплати на Н. Х. Л. – А. , на основание чл. 59 ЗЗД, сумата 67165 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване в периода 1.07.2000 г. – 1.07.2005 г. /без м. февруари 2002 г./ на собствените й 700/1770 идеални части от дворно място с площ от 1770 кв.м., находящо се в гр. П., бул. „. септември” № 2* нанесено като имот пл. № 1* в кв. 7 по плана на ИИЗ, гр. П.. За да постанови този резултат, съдът е приел, че с влязло в сила съдебно решение е признато за установено между страните по делото, че ищцата е собственик на 700/1700 ид.ч. от процесния имот, а останалите 1000/1700 ид.ч. са собственост на Ю. С. С. , С. Й. С. , Е. С. С. , А. Й. П. и Й. Й. П. и ЦКС е осъдено да предаде на посочените физически лица-съсобственици владението върху целия имот, а с влязло в сила решение ЦКС е осъдено, на основание чл. 59 ЗЗД, да заплати на същите физически лица обезщетение за неоснователно ползване на имота за месец февруари 2002 г. Приел е за доказано обстоятелството, че в процесния период ЦКС, чрез собствен завод за безалкохолни напитки, е ползвал процесния имот, което е довело до обедняване на ищцата и обогатяване на ответника с наема от имота който би могъл да се получи от ищцата, респ. който е спестен от ответника.
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси: ако се претендира присъждане на обезщетение за неоснователно ползване на идеална част от имот от съсобственик срещу друг съсобственик, претенцията на чл. 59 ЗЗД ли се основава или на чл. 31, ал.2 ЗС; следва ли по иск по чл. 59 ЗЗД да се установи причинна връзка между обедняването и обогатяването; следва ли по иск по чл. 59 ЗЗД от размера на дължимото обезщетение да се приспадат разходите, направени за поддържане на имота. Твърди се, че е разгледан и процесуалноправен въпрос – допустимо ли е съдът да се произнася по иск за обезщетение за неоснователно ползване на имот в кв. 7 при положение, че в исковата молба е посочено, че имотът е в кв. 70.
Първият посочен въпрос не е разглеждан от въззивния съд. Съдът е приел, с оглед влязлото в сила съдебно решение по чл. 108 ЗС, че ищцата и други физически лица са съсобственици на самостоятелен имот, нанесен като такъв в плана след възстановяване на собствеността, а ЦКС не притежава идеална част от правото на собственост върху същия. В този смисъл е решен спорът за собственост между страните със сила на пресъдено нещо и не може да бъде пререшаван. Въз основа на това е приел е, че се касае за иск по чл. 59 ЗЗД на съсобственик на имот, предявен срещу трето лице-несъсобственик, а не срещу друг съсобственик. Независимо от горното, за яснота следва да се отбележи, че в конкретния случай правната квалификация не би се отразила на крайния резултат, тъй като дори да се приеме, че искът е по чл. 31, ал.2 ЗС, то още с предявяването на предходния иск по чл. 59 ЗЗД, по който е било образувано гр.д. № 1138/2002 г. на ПРС и е присъдено обезщетение за м. 02.2002 г., е направено писмено искане по смисъла на чл. 31, ал.2 ЗС за заплащане на обезщетение вместо ползване.
Вторият посочен въпрос е разгледан и е съществен, тъй като касае основателността на иска. Не е доказано, обаче решаването му в противоречие със задължителната или каузалната практика на ВКС, нито противоречивото му решаване от съдилищата. В обжалваното въззивно решение е прието, че е налице връзка между обедняването на ищцата и обогатяването на ответника, тъй като ползването на имота от ЦКС според вида и предназначението му в исковия период /паркинг за служители и работници на завода/ е довело до обогатяването му чрез спестяване на средства за заплащане на наем и до обедняване на ищцата, изразяващо се в лишаването й от възможността да получи доходи от отдаването на имота под наем, съответни на дяла й в съсобствеността. Размерът на обезщетението е изчислен според наема, който би се дължал, респ. би се получил от имота в настоящия му вид /обособен паркинг за работници и служители на завода/, а не както се твърди в жалбата като лицензиран платен денонощен общодостъпен паркинг– вж. заключението на експертиза вх. № 305/25.01.2007 г. Цитираните и приложени решения на ВКС на РБ не съдържат принципни становища в обратния смисъл.
Последният посочен материалноправен въпрос също не е разглеждан от въззивния съд, тъй като по делото няма данни от страна на ЦКС да са въведени твърдения за направени разходи за поддържане или подобряване на имота – общо или по видове, пера, време на извършване и т.н., нито да е предявявало при условията на евентуалност /в случай на уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД/ възражение за прихващане между исковата сума и разходи за поддържане на имота.
Досежно процесуалноправния въпрос – допустимо ли е произнасяне по непредявен иск /с оглед твърдението, че в исковата молба е посочено, че имотът е в кв. 70, а съдът се е произнесъл за имот в кв. 7/ следва да се отбележи, че такъв проблем не е обсъждан, тъй като след конкретизация и уточнение на исковата молба е изяснено, че претенцията е за имот в кв. 7, а не в кв. 70 по плана на града.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 269 от 29.05.2008 г. по гр.д. № 719/2006 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: