5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
София, 21.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 09.11.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 44/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Е. С., чрез настойника му Е. Й. С., негов баща, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1560 от 19.10.2011 год., по в.гр.д.№ 2463/2011 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 5538 от 29. 11.20010 год., по гр.д.№ 9707/2009 год. и е отхвърлен предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу ЗК [фирма] иск по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 100 000 лв. до пълния предявен размер от 265 000 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила, регламентиращи преценката на събраните по делото доказателства- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, като твърдението на касатора е, че възприетото от въззивната инстанция разрешение на релевантния за крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право, който доуточнен от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС се свежда до критериите за определяне на ”справедливо” по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за морални вреди, е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/68 год., разрешава се противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Съображенията си за необходимост от корективно тълкуване, обуславящо приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК жалбоподателят е обосновал с липсата на законово регламентирани критерии по отношение размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, за да отговоря на въведения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост и обективно съществуващата възможност при несъобразяване на същото с конкретния вид увреждане, както е в разглеждания случай, да се обезсмисли застраховката по риска „Гражданска отговорност”. Допълнително в тази вр. са наведени и доводи за липсата на адекватно съотношение между събираната от застрахователя премия по застраховка „Гражданска отговорност” и присъжданите обезщетения, както и необходимостта от синхронизиране размера на същите с практиката на съдилищата на Държавите- членки на ЕС.
Като израз на визираното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са приложени съдебни актове на ВКС и на Софийски апелативен съд, като по отношение на последното с № 1303/04.07.2011 год. постановено гр. д. № 1668/2011 год. не са налице данни да е влязло в сила.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на липса на основната главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, като алтернативно в депозирания отговор на същата са изложени подробни съображения и срещу основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна, имаща правен интерес от предприетото процесуално действие и срещу съдебен акт, който не попада в изключението по чл.280, ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Искането за допускане на касационното обжалване е основателно.
Поставеният от касатора въпрос, свързан с приложение на принципа за справедливост, установен от законодателя с нормата на чл.52 ЗЗД, като задължителен при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и в хипотезата на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ е значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като от него зависи изходът на делото по конкретния правен спор, а решението относно наличието на предпоставките за пряко ангажиране отговорността на застрахователя на делинквента е влязло в сила, с което главната. предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Налице е и първият от поддържаните критерии за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с което е доказано и допълнителното, специално изискване на процесуалния закон за достъп до касационен контрол.
Даденото от Софийски апелативен съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищеца телесни увреждания от процесното ПТП на 11. 10.2006 год. в [населено място], в така присъдения негов размер противоречи на задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4/68 год., чието действие не е отменено и е актуално и понастоящем.
Обстоятелството, че при определяне конкретната сума, необходима да репарира причинените на И. С. болки и страдания от телесните увреждания, вкл. получената вътрешно – черепна травма, довела до безсъзнателното му състояние на будна кома и произтичащите от тях емоционални, психологически и битови неудобства, Софийски апелативен съд не е съобразил в достатъчна степен и не е обсъдил всички обективно съществуващи факти, свързани с характера и степента на всяко едно от отделните нарушения на телесната цялост на пострадалия и отраженията им върху общото му здравословно състояние, продължителността на провежданото лечение, съпътстващите същото битови неудобства и обусловените от тях негативни емоционални преживявания, интензитета на които, според нивото на развитие на медицината на настоящия етап, както сочи заключението на специализираната медицинска експертиза, е въобще неопределим, но които несъмнено се отразяват се върху жизнения му статус, както и липсата на категорична прогноза за възстановяването му, обосновава правен извод, че в обжалвания съдебен акт е вложено различно от съдържащото се в цитираната задължителна за съдилищата в страната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, разбиране за „справедливост”, като критерий, по който следва да бъде определен необходимия и достатъчен за възмездяване причинените на увреденото лице морални вреди, размер обезщетение, като заместваща поправянето им облага, спрямо който следва да бъде отчетен приноса на последното.
Поради това, доколкото по отношение на ищеца С. съществуващото различие в сумите на присъдените обезщетения за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане не е обусловено единствено от спецификата на отделните обективни факти, относими към определянето му във всеки конкретен случай, а от различно спрямо даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 г. тълкуване на чл. 52 ЗЗД, то противоречие по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е налице и искането за допускане касационно обжалване въз основа на този селективен критерий следва да бъде уважено.
Отделен в таз вр. остава въпросът за правилната преценка на отделните факти и доказателства по делото, с оглед присъждане на справедливо обезщетение, но като относима към основанията за касиране на обжалвания съдебен акт, същата не подлижи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Що се касае до основанията по т.2 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то самото наличие на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, на което касаторът се позовават, изключва приложението им.
Съществуването на задължителна съдебна практика, чиято цел е именно постигане на точно и еднакво прилагане на закона – чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетения за претърпени неимуществени вреди в резултат на деликт, а не еднакви по размер обезщетения за привидно идентични увреждания, която няма основание да бъде променена, за да бъде възприето различно от даденото с нея тълкуване, сочи и на неотносимост на визирания критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в изложението на касатора отсъства и аргументация на горепосоченото съобразена с разясненията в т.4 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото.
На осн. чл.83, ал.1, т.4 ГПК ищецът не дължи д.т., поради което не следва да внася такава и съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК за разглеждане на касационната жалба в посочената по – горе нейна част, по същество.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1560 от 19.10.2011 год., по в.гр.д.№ 2463/2011 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 5538 от 29. 11.20010 год., по гр. д.№ 9707/2009 год. и е отхвърлен, като неоснователен, предявения от И. Е. С., чрез настойника му Е. Й. С. иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу ЗК [фирма] за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди за разликата над сумата 100 000 лв. до пълния предявен размер от 265 000 лв..
ДА СЕ ДОКЛАДВА делото на Председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: