О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
ГР. София, 28.01.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 26.01.2010 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №1710/09 г.,
намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
В него ВКС се произнася по допустимостта и допускането на касационната жалба на С. Ч. срещу въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по гр.д. №931/08 г., с което е отхвърлен искът й срещу Л. К. за сумата от 25 000 лв., претендирана като обезщетение за причинени й от ответника неимуществени вреди, на осн. чл.45 от ЗЗД.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
Не са налице обаче основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Касаторката се позовава на т.2 и 3 – сочи, че съществени за спора са материалноправните въпроси за конкуренцията на основания за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане и конкретно в случая: пречка ли е заплащането на обезщетението от застрахователя за упражняване правото на пострадалия да търси обезвреда и от прекия причинител, както и за размера на обезщетението, определян по чл.52 от ЗЗД. Посочени са и съществени според ищцата при осъществяване правото й на защита процесуални въпроси – за решаване на спора от АС след обсъждане на всички относими към предмета му доказателства / конкретно необсъдено не се сочи/ и за начина, по който може да предяви недействителността на споразумението си за обезщетение със застрахователя, противопоставено й от последния. Поставените въпроси, според касаторката, са решени в противоречие с практика на ВКС без задължителен характер и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, с оглед осъществяване на отговорността за непозволено увреждане в пълнотата на предоставените на пострадалия от закона възможности.
За да отхвърли предявения от пострадалата при ПТП срещу прекия причинител на неимуществените вреди иск по чл.45 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че тя е получила обезщетение за вредите в пълния им размер от застрахователя, при когото е застрахована отговорността на делинквента / шофьор на автобус, по задължителната застраховка „гр. отговорност”/. Изложил е мотиви за размера на обезщетението при претърпените от ищцата неимуществени вреди – 125 000 лв. и за степента, в която тя е съпричинила увреждането – ?. Приел е, че при намаленото съответно на съпричиняването обезщетение, отговорността на ответника изцяло е покрита от изплатенотото от застрахователя по споразумение с ищцата такова за неимущ. вреди от 75 000 лв. Приел е за неоснователни, доводите на ищцата за нищожност, поради липса на представителна власт и унищожаемост, поради крайна нужда на споразумението й със застрахователя за получаване на това обезщетение. Според АС, споразумението е сключено за ищцата от упълномощен адвокат и потвърдено с получаване на уговорената като обезщетение сума от ищцата, което тя не оспорва. Доводите за унищожаемост на споразумението са преценени като неустановени и процесуално неиздържани, тъй като застрахователят не е главна страна в процеса по иска с пр. осн. чл.45 от ЗЗД и съдът не може да го обвърже с произнасяне по съд.предявеното / с конститутивен иск или възражение в случая/ потестативно право.
Изводите на въззивния съд не са в противоречие с Р №893/06 г. и №660/08 г., на които се е позовал касаторът. В случая застрахователното обезщетение изцяло покрива вредата на пострадалата и затова въззивният съд не е присъдил горница спрямо прекия причинител. При определяне размера на обезщетението по чл.52 от ЗЗД въззивният съд е преценил всички обстоятелства по случая, вкл. характера и тежестта на уврежданията, обосновал е и съпричиняването им от пострадалата в посочената степен, с мотиви, които се различават от първоинстаационните и обосновават различния резултат на спора пред въззивната инстанция. Соченото във връзка с изводите за съпричиняване решение на ВКС по наказателно дело не попада в обхвата на основанието по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК, което изисква обжалваното решение да противоречи с друго, по гражданско дело / вр. с чл.1 от ГПК/.
Приетото от въззивния съд по възражението на ищцата за нищожност, респ. – унищожаемост на споразумението й със застрахователя не е съществено по делото, тъй като въззивният съд не е придал на споразумението преклудираща за спора с делинквента сила, а е разгледал иска и го е отхвърлил със съображения по съществото му.
Поставените въпроси са от значение за спора, но не и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на чл.280, ал.1,т.3 от ГПК . Относимите към въпросите норми на материалния и процесуален закон са с напълно изяснено точно съдържание при дългогодишното им прилагане във задължителната и константна практика, част от която са и приложените към възражението на ответника К решения на ВКС по гр.дела.
Не са налице основания за допускане на касационното обжалване и ВКС на РБ, трето гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по гр.д. №931/08 г. от 19.06.09 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: