2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 677
гр. София, 19.06.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 5174 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото И. Д. Б. срещу решение № 1335/27.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1872/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 399/02.09.2015 г. по гр. дело № 307/2015 г. на Врачанския окръжен съд (В.), като краен резултат искът му с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ срещу П… (П.) за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно воденото срещу него наказателно производство с обвинение за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, по което той е признат за невиновен и оправдан с присъда № 17/31.07.2014 г. по в.н.о.х.д. № 319/2014 г. на В., е отхвърлен за разликата над сумата 1 000 лв. до пълния му предявен размер от 300 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.08.2014 г. до окончателното изплащане.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната П. не е подала отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя (инкорпорирано в касационната му жалба) се поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК) въззивният съд е разрешил правния въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ – относно съдържанието на понятието „справедливост“ и какви конкретни обстоятелства следва да вземе предвид съда при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, и в частност – следва ли да вземе предвид задържането на ищеца, когато той е оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му обвинение (въпросът е уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Отговор на този въпрос е даден с т. 11 (т. II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, в която се приема следното: Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, като в случаите, когато ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража, т.е. – при определяне размера на обезщетението съдът следва да вземе предвид и това обстоятелство. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди.
В случая, за да определи размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди на сумата от 1 000 лв. (респ. – за да намали до този размер, присъденото от първата инстанция обезщетение от 25 000 лв.), въззивният съд – в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС – е изложил вътрешно противоречиви мотиви, от които не става ясно кои конкретни обстоятелства, приети за установени от него по делото, е взел предвид, за да приеме, че именно сумата 1 000 лв. е справедливият в случая размер на обезщетението. Вътрешно противоречиви са и мотивите към обжалваното решение относно обстоятелствата във връзка със задържането на касатора-ищец. От една страна апелативният съд е приел, че предвид постановената оправдателна присъда, с която е приключило воденото срещу ищеца наказателно производство, действията на органите на ответната П. срещу него относно образуването на предварителното производство, вземането на мярката за неотклонение „задържане под стража“ и обвинението в извършване на престъпление, поддържано пред първата и въззивната инстанция, са незаконни по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ и са довели до търпените от ищеца страдания, изразяващи се в ограничаване на личната му свобода, препятствали са контактите му с близките му хора, довели са до негативни емоции, субективно чувство на срам и вина, трудности при завръщането му към обичайния му начин на живот след постановяването на оправдателната присъда. По-натам в мотивите си въззивният съд, обаче е приел за недоказани твърденията на ищеца относно незаконосъобразност на действията на органите на ответната П. при налагането и изтърпяването на мярката за неотклонение „задържане под стража“, като в тази връзка са изложени съображения, че тази мярка е наложена не от органи на ответника, изтърпяването ? също е организирано не от органи на ответника, както и че предвид влезлите в сила присъди и вече наложените с тях наказания на ищеца по други наказателни производства, така поисканата от органите на ответната П. мярка за неотклонение, не може да се квалифицира като незаконосъобразно действие. На следващо място апелативният съд е приел, че наложената на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“ е била със значителна продължителност (през периода 28.03.2012 г. – 31.07.2014 г.), но същата е била наложена от съда, макар и поддържана от органи на ответната П., както и че е била напълно обусловена от предходни наложени наказания на ищеца, а не само от действията на органи на ответника.
При така установеното противоречие между цитираната по-горе задължителна практика на ВКС и мотивите към обжалваната част на въззивното решение, касационното обжалване следва се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ – относно съдържанието на понятието „справедливост“ и какви конкретни обстоятелства следва да вземе предвид съда при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, и в частност – следва ли да вземе предвид задържането на ищеца, когато той е оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му обвинение.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1335/27.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1872/2016 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 1 000 лв. до пълния му предявен размер от 300 000 лв., ведно със законната лихва.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
УКАЗВА на жалбоподателя И. Д. Б. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 5 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения едноседмичен срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.