2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 380
гр. София, 24.04.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1068 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. Г. против решение № 202/19.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 543/2018 г. от състав на Окръжен съд – Сливен.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, въззивен съд е приел, че предявеният иск е недопустим, обезсилил е постановеното първоинстанционно решение и е оставил без разглеждане предявения иск.
Съдът е приел, че с предявения иск се иска да бъде признато за установено между страните, че ищцата има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране, в случая – на основание чл. 211 ал. 5 /т.т. 1 и 2/ от ЗМВР/отм./, вр. чл. 212 т. 3 от ЗМВР /отм./ – за периода 01.01.2003г.-30.06.2014г. Прието е от състава на въззивния съд, че характерът на това право не е имуществен, то е притезателно, защото най-общо, има за предмет действието/бездействието на едно лице. Посочено е, че за да се осъществи то, е необходимо служителят да заяви или поиска от работодателя използването на съответния брой дни от допълнителния платен годишен отпуск. Едва ако работодателят откаже да му предостави тази възможност, за служителя възниква право да поиска от съда защита на правото си, която се изразява във възможност за принудително изпълнение на задължението на работодателя. Тя може да му бъде осигурена единствено чрез осъдителен, но не и чрез установителен иск. Съдът е приел, че установителният иск по начина, по който е формулиран от ищцата, не е в състояние да й предостави никаква по-различна или по-пълна защита отколкото самата правна норма й дава. Правото на допълнителен платен годишен отпуск, компенсиращ работа извън редовното работно време, е законоустановено, то не подлежи на „установяване“ – спор по съществуването му не може да има, а само такъв по реализирането му, или евентуално по обема му, тъй като то възниква ex legge при изпълняване на условията на закона. Следователно проверката на наличието на тези предпоставки – дали е положен извънреден труд от претендиращия, кога, в какъв размер и дали е бил компенсиран с допълнителен отпуск или по друг начин – се извършва единствено и само с цел осъществяване на правото на ползване на този отпуск, но не и „по принцип“. Прието е, че правният интерес на служителя може да се породи само при отказ на работодателя и може да бъде защитен само с иск, който ще му гарантира осъществяването на правото принудително – тоест осъдителен иск, чрез който при уважаването му, работодателят ще бъде осъден да предостави на служителя възможността да ползва съответния допълнителен отпуск след влизане в сила на решението.
Относно допустимостта на предявения иск и приетото в тази насока от въззивния съд, в изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочи противоречие с приетото в решение №10/21.04.2015 г., постановено по гр.д.№ 3814/2014 г. от ВКС, ІV гр.отд. С цитираното решение на ВКС е прието, че предявен иск за установяване правото на служител на компенсация с допълнителен годишен отпуск за отработено време, представляващо извънреден труд е процесуално допустим. Това противоречие води до допустимост на касационното обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противоречие с практиката на ВКС.
Водим от горното, съставът на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 202/19.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 543/2018 г. от състав на Окръжен съд – Сливен.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.