1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
495
София, 23.10.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1336 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК. С решение № 117 от 13.12.2016 г. по в. гр. д. № 233/2016 г. на Разградския окръжен съд е потвърдено решение № 220 от 13.07.2016 г. по гр. д. № 650/2015 г. на Разградския районен съд, с което е признато за установено по отношение на М. М., че ищците Ю. А. М. и Х. А. Х. са собственици на 50/72 ид. части от поземлен имот с идентификатор 61710.502.654 по КК и КР на [населено място] и намиращите се в него еднофамилна жилищна сграда, селскостопанска сграда, селскостопанска сграда-лятна кухня и еднофамилна жилищна сграда, като е отменен и нотариалният акт по чл.537, ал.2 ГПК, с който М. М. се легитимира като собственик за над 7/72 ид. части от процесния имот.
Въззивният съд е приел, че спорното дворно място и старата жилищна сграда в дъното на двора произхождат от общата наследодателка А. /А., А./ Д.. Две от стаите в северната част на сградата са се самосъборили, поради което били построени две нови стаи в северната част на имота, откъм улицата. След като през 1958 г. наследодателката А. прехвърлила на дъщеря си З. /майка на ищците Ю. и Х./ Ѕ ид. част от дворното място, през половината от имота била прекарана разделителна ограда от „тараби”. В южната част от имота е останала запазената част от старата жилищна сграда и допълнително построения навес за дърва и лятна кухня, превърнати впоследствие в стаи за живеене, които в момента служат като естествена граница между двете части на имота, а в северната – построената откъм улицата жилищна сграда. Понастоящем в южната част от имота живеят ищците Х. и Ю., а в северната – синът на ответницата М.. Като е проследил прехвърлителните сделки и наследствените правоприемства, въззивният съд е приел, че ищците са собственици общо на 50/72 ид.части от спорния имот, а ответницата М. – само на 7/72 ид.части. Останалите идеални части са собственост на лица, които не са страни в процеса. Прието е също, че през 2010 г. ответницата М. се е снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка, с който е призната за собственик на Ѕ ид.част от дворното място, както и на жилищната сграда, построена в северната част на имота. От правна страна въззивният съд е приел, че предявеният положителен установителен иск е процесуално допустим. Ищците не предявяват чужди права пред съда, тъй като няма такива твърдения, а и те действително са собственици на заявените от тях общо 50/72 ид.части от имота.
За да отрече правната възможност ответницата да е собственик на повече от наследствените й 7/72 ид.части от дворното място и от жилищната сграда в северната част на имота въззивният съд е изложил две групи съображения. На първо място – че владението на реална част от парцел, а сега – поземлен имот, не води до придобиване на съответната идеална част от него по давност. Разисквани са разпоредбите на чл.181, ал.3 ПЗР на З. /отм./, чл.59 З. /отм./ и чл.200 ЗУТ. На второ място – разделянето на дворното място на две реални части не представлява доброволна делба, тъй като не е спазено законовото изискване за форма. Сградата в северната част от мястото е обща собственост, тъй като представлява приращение по чл.92 ЗС. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата М. М.. Жалбоподателката поддържа, че ищците не са изцяло собственици на вещните права, които са предмет на делото, затова в случая те предявяват чужди права пред съд и техният иск е частично недопустим. Въззивният съд не обсъдил всички доказателства по делото, поради което достигнал до погрешния извод, че е опровергано легитимиращото действие на нотариалния акт по обстоятелствена проверка, с който се е снабдила жалбоподателката. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да основе решението си върху приетите от него обстоятелства по делото и върху закона и длъжен ли е да изложи мотиви по исканията и възраженията на страните, да прецени доказателствата и да направи фактически и правни изводи; 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, когато са необходими специални знания; 3. Чия е доказателствената тежест при оспорване на констатациите на нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка; 4. Трябва ли да е налице основание за завладяване на чужд имот, за да се приложи презумпцията на чл.69 ЗС; 5. Когато едно лице строи сграда в съсобствен имот винаги ли се прилага принципът на приращението, според който построеното също става съсобственост, съответна на съсобствеността на дворното място. Ответниците Ю. А. М. и Х. А. Х. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускането и до разглеждане по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е редовна, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, за което не съществува пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС. Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият от процесуалните въпроси е свързан с оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил направения отвод за недопустимост на предявения иск, тъй като ищците са предявили права, които не са изцяло тяхна собственост; не е обсъдил довода, че жалбоподателката е придобила по давност идеална част от спорния имот чрез владението на реална част и това е станало преди влизане в сила на З.; не е обсъдил и доказателствата, установяващи твърденията на жалбоподателката за изтеклата в нейна полза придобивна давност. Въпросът е свързан с прилагането на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК.
Настоящият състав приема, че въззивното решение не противоречи на задължителната практика на ВКС по прилагането на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, поради което не може да се допусне касационно обжалване на поддържаното основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения въпрос. В съответствие с посочената практика въззивният съд е формирал извод по отвода за недопустимост на процеса, като е приел, че ищците не са предявявили чужди права пред съда, тъй като няма твърдения, които да сочат на такъв извод. Тези мотиви съответстват на практиката на ВКС. Процесът би бил частично недопустим, ако ищците твърдят в исковата молба, че едно трето за спора лице заедно с тях е съсобственик на процесните 50/72 ид.части от имота. Такива твърдения в случая няма. Въпросът дали ищците действително са собственици на процесните идеални части е по основателността, а не по допустимостта на предявения иск. На следващо място – обсъдено е и възражението на жалбоподателката, че е придобила по давност идеална част от процесния имот. В настоящата фаза на касационното производство ВКС не може да проверява доколко изложените мотиви са законосъобразни. Като резултат въззивното решение съответства на приетото в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Първоначалните съсобственици на процесния имот З., Ю. и И., деца на А. /А., А./ Д., са установили фактическа власт върху имота на основание, което не изключва владението на другите съсобственици, а по делото няма данни преди снабдяването си с нотариалния акт за собственост по обстоятелствена проверка жалбоподателката М. /една от наследниците на И./ да е обективирала спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си. Вторият въпрос се поставя във връзка с изложените от въззивния съд мотиви по чл.181, ал.3 ПЗР на З. /отм./, чл.59 З. и чл.200 ЗУТ. Въпреки тези мотиви въпросът за това дали северната реална част от имота е отговаряла на изискванията за образуване на самостоятелен парцел не е обуславящ за изхода на правния спор, а оттук – не е обуславящ и производният въпрос за необходимостта от вещо лице, което да даде съответно заключение. На първо място – ответницата /жалбоподател в настоящото производство/ не твърди да е придобила по давност реална част от урегулиран поземлен имот /парцел/, за да се преценява дали тази част има необходимата площ и лице. Твърденията са други – че чрез владението на реална част е придобита по давност идеална част. При тези твърдения не възниква необходимостта от преценка дали има забрана за придобиване по давност на владяната реална част.
По третия въпрос има задължителна практика на ВКС, която е обективирана в ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. С него е прието, че при оспорване на признатото с този акт право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът по чл.193 ГПК. Същевременно, когато нотариален акт по обстоятелствена проверка се противопоставя на съсобственик, се поставят въпросите, предмет на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Снабдяването с нотариалния акт по обстоятелствена проверка не освобождава неговия титуляр, при възникналия спор с останалите съсобственици, да докаже, че е обективирал пред тях намерението си да превърне с едностранни действия държането на техните идеални части във владение. Ето защо обуславящите въпроси по настоящото дело са в приложното поле на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, а не на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. По тази причина третият въпрос не е от значение за изхода на правния спор и по него не може да се допусне касационно обжалване. Четвъртият въпрос също следва да се разглежда в контекста на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Именно то е приложимо по настоящото дело, а не решението по чл.290 ГПК, на което се е позовал жалбоподателят – решение № 45 от 16.03.2015 г. по гр. д. №6533/2014г. на ВКС, ІІ ГО. Решението по чл.290 ГПК разглежда хипотеза на завладяване на един изцяло чужд имот, затова то е неотносимо към настоящия спор, в който се претендира завладяване на идеални части на другите съсобственици. По тази причина посоченото решение не може да обоснове поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Петият въпрос е свързан само с изводите на съда за собствеността на сградата, намираща се в северната част от имота. Жалбоподателката поддържа, че тази сграда е строена само от нейния съпруг, а след това са пристроени стаи за сина им. За да обоснове поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК жалбоподателката се позовава на решение № 679 от 11.04.1967 г. по гр. д. № 2077/1966 г. на І ГО на ВС и решение № 399 от 24.10.2011 г. по гр. д. № 1203/2010 г. на ВКС, І ГО. Тези решения обаче не разкриват противоречие с въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. И двете решения са постановени в хипотези, различни от настоящата. В настоящия случай строителството е извършено в съсобствено дворно място, което предполага разсъжденията да се насочат към ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, докато в посочените решения на ВКС това условие не е налице. Освен това настоящото дело не разкрива от фактическа страна условието, което е налице във второто решение на ВКС – собственикът на земята да допусне трето лице да строи в имота за себе си, макар и без изрична уговорка за отстъпване на право на строеж. Отношенията между страните, разглеждани в тяхната цялост, разкриват воля за разпределяне ползването на наследствения имот и допълнително построените в него обекти, но не и демонстрирана пред другите съсобственици воля за завладяване на техните идеални части. Едва след действията на сина на жалбоподателката, насочени към ремонт и пристрояване на сградата в северната част на имота, ищците са преценили тези действия като акт на завладяване на техните идеални части и са предприели своевременно действия по прекъсване на придобивната давност чрез предявяване на настоящия иск.
По изложените съображения касационно обжалване не следва да бъде допускано.
При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят сторените разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 117 от 13.12.2016 г. по в. гр. д. № 233/2016 г. на Разградския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. И. М. от [населено място], [улица], [община], да заплати на Ю. А. М. и Х. А. Х., двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], ст.11, сумата от 1000 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: