1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 508
София, 30.10.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1533 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 1685 от 21.12.2016 г. по в. гр. д. № 2631/2016г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 1986 от 13.06.2016 г. по гр. д. № 14380/2015 г. на Пловдивския районен съд, поправено с решение № 2655/01.08.2016 г., с което е уважен предявеният от З. И. Т.-Д. срещу [фирма] иск по чл.108 ЗС – признато е за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на 1/4 ид.част от дворно място, съставляващо имот с идентификатор 56784.518.279 по КК на [населено място] и ответникът е осъден да предаде владението му на ищцата.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищцата З. Д. е закупила 1/4 ид.част от процесния имот с нотариален акт от 02.02.2001 г. Към този момент собственици на останалите ѕ от имота са били праводателите на ответното дружество – В. Д. и Т. Д.. Към датата на закупуване на имота от ищцата в него е имало жилищна сграда и други подобрения, които също са били предмет на прехвърлителната сделка. С нотариален акт от 30.06.2011 г. В. и Т. Д. са признати за собственици по давност на целия имот, след което са го прехвърлили на ответника [фирма]. За да отрече последиците на придобивната давност по отношение на идеалната част на ищцата въззивният съд се е позовал на обстоятелството, че ползването на имота от В. и Т. Д. е било в рамките на техните права, а къщата в него се е самосрутила поради неползване. През 2005 г., а и след това до 2011 г., имотът е бил необитаем, ищцата е влизала в него безпрепятствено, а и всеки е можел да влиза в него, в това число и трети лица. Предназначението на имота е било да служи за бъдеща инвестиция на собствениците, а не за реално ползване. Затова ответното дружество не е могло да придобие права, които праводателите му не са притежавали.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника [фирма].
Жалбоподателят счита, че решението противоречи на разрешенията, дадени с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І ГО, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите:
1. Задължителен елемент ли е от фактическия състав на придобивната давност демонстрирането на промяната в намерението, с което един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху частите на останалите от съсобствената вещ, когато това е обективно невъзможно;
2. Изтеклият срок по чл.79 ЗС води ли автоматично до придобиване на правото на собственост и позоваването на давността елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание;
3. Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато собствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването.
Ответникът в производството З. И. Т.-Д. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, за което не е налице пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е само първият въпрос, тъй като е свързан с единствения правен проблем по делото – дали в конкретния случай идеалната част на ищцата е придобита по давност от останалите съсобственици на имота, след като ищцата се е намирала в чужбина и не би могла да възприеме действията им по завладяване на тази идеална част. Въпросът е свързан с една частна хипотеза, близка до принципните разрешения на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, но излизаща извън техния обхват. Затова третият въпрос, който е свързан с това тълкувателно решение, не е обуславящ и по него не може да се допусне касационно обжалване. Спорът по делото не се свежда до това дали презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение в настоящия случай, при който съсобствеността също произтича от факт, различен от наследяването, а дали са налице такива особености на фактите по настоящото дело, които да изключат прилагането на част от разрешенията, дадени с това тълкувателно решение. На следващо място – вторият въпрос е свързан разрешението на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което е необходимо позоваването на придобивната давност, за да могат да настъпят правните й последици. Спор по този въпрос между страните по настоящото дело не е имало, позоваването на придобивната давност не е решаващият въпрос по това дело, затова той също не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По първия въпрос не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическата власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
Изключение от посоченото изискване на ТР № 1/2012 г. е разгледано в решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І ГО, на което се позовава жалбоподателят. То разглежда един особен случай на придобиване на частите на съсобственик по давност, при който е обективно невъзможно владеещият съсобственик да демонстрира на невладеещия намерението си да свои целия имот. Това е хипотезата, при която невладеещият съсобственик се намира на неизвестен адрес в чужбина, не проявява интерес към имота, не изразява воля да упражнява правата си в съсобствеността и обективно е невъзможно да му бъде демонстрирано завладяването на идеалната му част. В този случай тричленният състав на ВКС приема, че е достатъчно промяната в намерението да е демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т.е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме.
Обжалваното в настоящото производство въззивно решение не противоречи на посоченото решение на ВКС, поради което не възниква поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Налице е един общ факт и по двете дела – че невладеещият съсобственик живее в чужбина на неизвестен за другите съсобственици адрес. Налице са обаче и съществени различия, които обуславят и различния резултат по двете дела. В настоящия случай съсобствениците, притежаващи ѕ ид.части от процесния имот, първоначално са упражнявали фактическа власт върху намиращата се в него жилищна сграда. Тази сграда обаче е изоставена през 2004 – 2005 г. и се е самосрутила. Дълго време тя е била необитаема, дворът е бил запустял, в него се е влизало свободно, въпреки че е бил ограден. Предназначението на имота е било за бъдещо строителство, а не за реалното му ползване като жилищен имот в състоянието, в което се е намирал. Освен това – ищцата, която е живяла в чужбина, макар и рядко, е посещавала имота, като при това е натоварила и свидетелката М. да наглежда имота, за да не бъде „обсебен”. Тази свидетелка е посещавала имота и впечатленията й от него са били като от един запустял имот. При тези данни изводът на съда, че притежаваната от ищцата 1/4 ид.част от имота не е била придобита по давност от другите съсобственици, не противоречи, а е в пълно съответствие с посоченото решение на ВКС. Същественото по настоящото дело е това, че промяната в намерението на съсобствениците, притежаващи 3/4 идеални части от общата вещ, не е демонстрирана „спрямо всички по несъмнен начин”, т.е. владението не е осъществявано „върху целия имот явно, по начин всяко лице да може да го възприеме”. Именно това условие, посочено в решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І ГО, в настоящия случай не е налице, затова няма и противоречие между двете решения по поставения материалноправен въпрос.
При този изход на делото на ответницата по касация следва да се присъдят сторените разноски в размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 04.04.2017 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1685 от 21.12.2016 г. по в. гр. д. № 2631/2016г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на З. И. Т.-Д. сумата от 500 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: