ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 28
София, 09.01.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2978 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК по касационната жалба на адвокат С. като процесуален представител на А. Ф. К. от София срещу въззивното решение на СГС от 10.V.2018г. по гр.д. № 6775/2017г.
Ответникът по касационната жалба И. Н. Т. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Л.В. е заел становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обгжалване, ВКС взе предвид:
С атакуваното решение СГС е отменил решението на СРС от 13.ХІІ.2016г. по гр.д. № 33707/2015г. и вместо него е постановил друго, с което е признал за установено, че И. Н.Т. не дължи на А. Ф.К. поради погасяване по давност принудително изпълнение на вземането, за събиране на което е образувано изпълнително дело въз основа на дубликат на изпълнителен лист, издаден на 29.І.2010г. по гр.д. № 84/2002г. на ОС Монтана, за сумите: 10000лв. главница, законна лихва върху нея от 23.VІІ.2002г. до окончателното изплащане, 8000лв. мораторна лихва и 1660лв. разноски.
Прието е, че предмет на делото е отрицателен установителен иск по чл.124 ал.1 във вр. с чл.439 ГПК относно вземането по изпълнителен лист, по който е образувано изп.д. № 341/2010г. по описа на ЧСИ Р.В., основан /искът/ на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Ответникът носи доказателствената тежест за установяване съществуването на право на принудително изпълнение на вземането.
Прието за установено е издаването на 29.І.2010г. по реда на чл.409 ГПК на дубликат на изпълнителен лист по гр.д. № 82/2002г., с решение по което ищецът е осъден да заплати на ответника 10000лв. – част от главница по договор за заем, ведно със законната лихва от 23.ІV.2002г. до окончателното изплащане, 8000лв. – част от мораторна лихва, както и 1660лв. разноски. По молба на ответника от 16.ІІІ.2010г. е образувано изпълнително дело № 341/2010г. въз основа на издадения дубликат на изпълнителен лист. След получаване от ищеца на покана за доброволно изпълнение през м.юни 2015г. той е предявил отрицателния установителен иск за недължимост на изпълнението за вземането.
Прието е, че според твърденията в исковата молба и във въззивното производство ищецът цели да установи, че е погасено по давност предприетото принудително изпълнение на вземането по издадения дубликат. Освен това се твърди прекратяване на изпълнителното производство по чл.433 ал.1 т.8 ГПК поради неизвършване от взискателя на действия повече от две години, както и че взискателят не е извършил действия, с които да се прекъсне давността, поради което правата му да търси изпълнение са погасени. По този начин ищецът по същество е направил правопогасяващо възражение за погасяване на правото на изпълнение върху вземането по давност, текла в периода след издаването на дубликата и образуването на изпълнително дело.
Първото твърдение на ищеца, че правото за изпълнение на вземането е погасено по давност още преди образуването на изпълнителното производство, е оценено като неоснователно. В производството по издаването на дубликат ищецът е следвало да изчерпи правопогасяващите си възражения, включително за погасяването на вземането по давност. При уважаването на молбата за това със сила на пресъдено нещо се установява, че вземането на кредитора съществува и не е погасено към този момент.
Във връзка с довода на ищеца, че поради непредприемане на действия от страна на взискателя по прекъсване на течението на давността правата на ответника – кредитор за изпълнение относно вземането са се погасили по давност и че изпълнителното производство се е прекратило по право, е прието, че след влизане в сила на решението за издаване на дубликат е започнал да тече нов петгодишен давностен срок за вземането. В молбата от 15.ІІІ.2010г. за образуване на изпълнителното производство взискателят е посочил изпълнителен способ запор върху вземанията на ищеца. Позовавайки се на т.10 от ТР № 2/2013г. е прието, че в изпълнителния процес давността не спира да тече, но тя се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие по него, като нова давност започва да тече от предприемането от взискателя на всяко изпълнително действие. В случая е основателен доводът на ищеца за прекратяване на изпълнителното производство по право поради непоискване от взискателя извършване на изпълнителни действия повече от две години, без за прекратяването да е необходим акт на съдебния изпълнител. Прието е, че посочването в молбата от 16.ІІІ.2010г. на изпълнителен способ е действие, прекъсващо давностния срок. По делото не са представени доказателства да са искани от взискателя или извършвани други изпълнителни действия след образуването на изпълнителното производство, тежестта за което е била негова. В подкрепа на това е и обстоятелството, че на длъжника е изпратена призовка за доброволно изпълнение едва на 02.VІ.2015г. /след като производството вече е било прекратено по право/, което не представлява прекъсващо давността действие. След като на 17.ІІІ.2010г. е започнал да тече нов давностен срок, той е изтекъл на 17.ІІІ.2015г. – преди завеждане на настоящото дело, при което правото на принудително изпълнение по изпълнителното дело е погасено по давност.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд по два въпроса в противоречие с практиката на ВКС – 1. за правомощията на въззивния съд съобразно чл.269 ГПК, ограничен ли е съдът от оплакванията във въззивната жалба и може ли да основе решението си на факти и обстоятелства, които не се съдържат в исковата молба, и 2. следва ли въззивният съд да даде указания на страните за предприемане на съответни процесуални действия по събиране и представяне на относими доказателства, ако прецени, че на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест за тях в първата инстанция.
ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато във връзка с твърдението на касатора за произнасяне от въззивния съд въз основа на обстоятелства, които ищецът не е релевирал в исковата си молба – за погасяване на вземането по давност, текла в периода 17.ІІІ.2010г. – 17.ІІІ.2015г. – с оглед преценка на допустимостта му, както и по въпроса за правомощията на въззивния съд съобразно чл.269 ГПК поради произнасянето по него в противоречие с т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК.
За касационното обжалване се дължи държавна такса в размер на 393.20лв., за внасянето на която по сметката на ВКС в едноседмичен срок следва да бъде указано на касатора.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ВО, ІV – „Д” състав, № 2961/10.V.2018г. по гр.д. № 6775/2017г.
УКАЗВА на А. Ф. К. от [населено място] чрез процесуалния му представител адвокат Г.С. в едноседмичен срок от получаване на съобщение да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 393.20лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще му бъде върната.
Определението не подлежи на обжалване.
Делото да се докладва за преценка за следващите се процесуални действия по движението му след изтичането на срока за изпълнение на даденото указание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: