ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 682
София, 29.05.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 506 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. Б. Г. от [населено място] село, [община], приподписана от адвокат Р.Р., срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 22.ХІІ.2011г. по в.гр.д. № 966/2011г.
Ответниците по касационната жалба И. М. И. и Р. З. И. чрез процесуалните си представители адвокат П. и адвокат С. в отговора по реда на чл.287 ал.1 от ГПК са заели становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение П. е потвърдил решението на Старозагорския ОС от 11.VІІ.2011г. по гр.д. № 1074/2009г., с което са отхвърлени предявените от С. Б. Г. срещу И. М.И. и Р. З.И. искове за обявяване за нищожни като привидни на договор, предмет на нот.акт № **/25.ІІ.199*г., с който И. Ст.К. и Т. Ив.К. са продали на И. М.И. апартамент, находящ се в гр.С.З., съответно индивидуализиран, ведно с прилежащото му складово помещение и припадащите му се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, и на предварителен договор от 20.VІ.1995г., обявен за окончателен с влязло в сила решение, с който [фирма] Ст.З. продало на И. М.И. гараж, находящ се в [населено място], съответно индивидуализиран, и избено помещение на същия адрес, ведно с припадащите им се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, какта и ревандикационните искове по отношение на посочените имоти.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че претенциите за нищожност на процесните договори са неоснователни, тъй като свидетелските показания и представеното от ищеца т.н. „обратно писмо”, подписано от ответника И., съдържащо декларация на последния, че по време на построяването и придобиването на процесните имоти действителният титуляр на правото на собственост е ищеца и че поради това се задължава при поискване от С. Г. да му ги прехвърли чрез покупко-продажба, не подкрепят твърдението за привидност на сделките. Сделките не са между страните по делото, а са между ответника /в режим на СИО с ответницата/ и други лица; без значение е обстоятелството, че по време на сключването на предварителния договор за гаража и на обявяването му за окончателен управител и представляващ продавача [фирма] е бил ищецът; представеното „обратно писмо” би имало характер на такова и би сочило на привидност на сделките, ако те бяха сключени между страните по делото – в случая между Ст.Г. и Ив.И.; в „обратното писмо” ответникът е декларирал задължение да прехвърли на ищеца имотите, което по съществото си е признание от страна на ищеца, че действителен собственик е именно ответника. Неоснователността на претенциите за нищожност на договорите обуславя неоснователност и на ревандикационните искове.
В изложението на С. Б.Г. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезите по чл.280 ал.1 ГПК. В нарушение на съдопризводствените правила съдът приел, че предмет на установяване е каква е била действителната воля на страните по сделките; разгледан бил иск за прогласяване нищожността на договорите като симулативни, но не бил разгледан иск за разкриване на симулацията, а ищецът го е предявил, защото претендира права от прикритата сделка; поради погрешно очертан предмет на делото съдът оставил без обсъждане ангажираните от страните доказателства – извлечение от Агенцията по вписвания – че ответниците са притежавали на същия адрес апартамент, който са продали, а процесният, който в съзнанието им е чужд, не са продали, фактура, че ищецът е платил авансова вноска за гаража. Неоснователно съдът не приемал подписите под обратното писмо на ищеца и на ответника. Като съществен материалноправен въпрос се сочи представлява ли представеното писмено доказателство обратно писмо, по който съдът се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в едно решение на негов състав, постановено по реда на новия ГПК. Съдът неправилно приел, че договорите и волеизявленията в тях са взаимно свързани и следва да се тълкуват както поотделно, така и в съвкупност, което следвало от съдържанието на обратното писмо. Договорите били нищожни при наличие на изрично писмено изявление на ответника като купувач по тях. Без значение за това било обстоятелството, че обратният документ не е подписан от продавачите, тъй като това не било необходимо /сочи се незадължителна практика на ВКС/. Не бил правилен изводът, че „обратното писмо” би имало такъв характер, ако договорите са били сключени между страните по делото. Привидността се състояла в това: страните се съгласяват да изповядат договора по определен начин, но нямат воля да бъдат обвързани по този начин, като няма значение как са се съгласили да бъде изповядан договорът, а дали са били съгласни собствеността да се прехвърли на Ив.И.; за разкриване на персонална симулация било необходимо начало на писмено доказателство – документ, изходящ от подставеното лице, в случая И., което правела вероятна привидността на придобиването от това лице /сочи се незадължителна практика на ВС/. Изводът на съда, че декларираното от ответника задължение да прехвърли имотите на ищеца било признание на последния, че ответникът е действителния им собственик, не кореспондирал с „обратното писмо”, в което И. признавал, че ищецът е собственик; ответникът е издал едностранно писмено изявление, в което привидността е ясно и категорично призната и е достатъчно доказателство за уважаване на иска; без значение било времето на съставяне на документа, за да има характер на обратно писмо. Началото на писмено доказателство било налице, когато от изходящия от ответника документ може да се заключи, че симулацията е вероятна, в това се състояла разликата между обратното писмо, съдържащо волеизявлението на всички страни по прикрития договор и служи за пълно разкриване на симулацията, и т.н. „начало на писмено доказателство”, съдържащо волеизявление само на една от страните.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато с оглед възможността за недопустимост на въззивното решение поради неучастието в производството на необходими задължителни другари – продавачите по процесните договори /И. К., Т. К. и [фирма]/. Такова основание за допускане на касационно обжалване касаторът не е релевирал, но касационният съд е задължен и служебно да следи за спазването на процесуалните норми, обуславящи валидността и допустимостта на решенията, във всяко положение на делото /така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, втори състав, № 607 от 22.ХІІ.2011г. по в.гр.д. № 966/2011г.
УКАЗВА на С. Б. Г. от [населено място] село, [община], в едноседмичен срок от получаването на съобщението да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС на РБ 1506лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще му бъде върната.
След изпълнение на указанието делото да се докладва за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: