3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 991
София 13.10.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 12 октомври две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: М. Иванова
И. Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Георгиева
дело № 649/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. А. К. от гр. Варна, подадена от пълномощника му адв. Д. К., срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, № 45 от 07.01.2010г. по в.гр.д. № 1929/2009г., с което е отменено решението на Варненския районен съд, ІХ с-в, № 927 от 02.04.2009г. по гр.д. № 7289/2006г. и вместо него с въззивното решение е уважен предявеният от Д. В. Р., К. В. М., Б. В. З., Й. В. Р., Р. Й. Р. и А. Б. Б. против Х. А. К. иск по чл. 236, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 793,55 лв. наем за периода от 22.10.2005г. до 1.05.2006г., ведно с лихвата и разноските по делото.
Ответниците по жалбата Д. В. Р., К. В. М., Б. В. З., Й. В. Р., Р. Й. Р. и А. Б. Б. в представения писмен отговор молят да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Претендират разноските по делото.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
Не са налице обаче предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Жалбоподателят Х. А. счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за допустимостта на предявения иск в противоречие с практика на ВКС. Изложени са доводи, че многократното изменяне на основанието на иска и петитума, прави решението недопустимо. Прилага съдебна практика. На следващо място е посочил процесуалноправния въпрос за допустимостта на свидетелски показания за установяване погасяването на задължения по договора за наем, който според жалбоподателя след изтичането на срока му е продължен като устен договор. Произнасянето по този въпрос счита от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По първия поставен от жалбоподателя въпрос не е налице твърдяното противоречиво решаване от съдилищата. Не съставлява изменение на основанието на иска определянето на претенцията като „обезщетение” или като „наем”. Основанието на иска се определя не от дадената от ищеца квалификация, а от изложените в исковата молба фактически обстоятелства. В този смисъл е и представеното от жалбоподателя решение № 55/2005г. по гр.д. № 69/2005г. Б., както и решение № 1106/66г. ВС, І г.о. с което е прието, че е без значение как наемодателят би квалифицирал търсената от него сума – дали като обезщетение или като наемната цена, основанието се определя от фактите, на които се позовава. Твърденията на ищците в исковата молба и уточненията й по указание на съда са, че наемно правоотношение е съществувало от сключването на договора за наем на 22.10.2002г. до изтичането на срока на договора на 22.10.2005г., и след тази дата до 29.08.2006г. като безсрочен поради непротивопоставяне на наемодателите. Осъдителното решение включва част от този период и претенцията правилно е квалифицирана по чл. 236, ал. 1 ЗЗД като дължим наем по наемен договор за неопределен срок.
Въпросът за допустимостта на свидетелски показания за установяване погасяване на задължението за плащане на наемната цена, е съществен за изхода на делото, тъй като е обосновал изводите на съда за основателност на претенцията, но не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да изключи от доказателствата по делото свидетелските показания относно плащането на месечния наем, съдът е приел, че те са недопустими съгласно чл. 133, ал. 1, б. „г” ГПК /отм./. Приел е, че подписаният между страните наемен договор има характер на писмен акт, поради което задължението за заплащане на наемната цена не може да се установи с гласни доказателства. Този извод на съда не е в противоречие с приложените решение от 25.06.2003г. по гр.д. № 756/2001г. на С. и решение № 2279/64г. ВС І г.о., тъй като фактическата обстановка по тези дела и настоящото дело е различна. По първото решение е прието, че писмената форма е необходима не за действителността, а за доказването на договора за наем съгласно чл. 133, ал. 1, б. „в” ГПК, а по второто решения е установено, че договорът не е сключен в писмена форма. В случая договорът за наем е сключен в писмена форма и продължаването на действието му на основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД касае само срока, но не го превръща в устен договор, както твърди жалбоподателят.
По изложените съображения ВКС намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд. Ответниците по жалбата са направили искане за присъждане на разноските по делото, но в представения договор за правна защита и съдействие не е отразена внесена сума, а само договорена, поради което разноски не следва да се присъждат.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд, № 45 от 07.01.2010г. по в.гр.д. № 1929/2009г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: