Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 157
София, 01.04. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 27.02.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 3565 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на община Сливен срещу въззивно решение № 105 от 22.06.2018 г. по възз. гр. д. № 269 /2018 г. на Сливенския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което са уважени отрицателни установителни искове на Е. И. И. срещу община Сливен – че общината не е собственик на два поземлени имота в урбанизирана територия, предназначени за ниско застрояване, с площ 681 кв.м. и 662 кв.м., с посочени идентификатори по кадастралната карта и кадастралния регистър.
Насрещната страна Е. И. И. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по искове за собственост на недвижими имоти, за което не е налице изключението по чл.280,ал.3 ГПК (предишна чл.280,ал.2 ГПК преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.).
По отношение на фактическата обстановка въззивният съд е препратил към изводите на първоинстанционния по реда на чл.272 ГПК.
От правна страна въззивният съд е приел за правилни изводите на първоинстанционния съд, че община Сливен не е доказала, че е придобила собствеността върху имотите на основание чл.25,ал.1 от ЗСПЗЗ с представените актове за частна общинска собственост, констативни протоколи – официални свидетелстващи документи и свидетелски показания на длъжностните лица, които са ги съставили.
Въззивният съд е приел, че ищцата е доказала, че е придобила спорните имоти, за които нейната майка разполага с нотариален акт от 1930 г. за имот с площ около 1декар, от които ищцата е придобила 1 /2 ид.ч. по дарение от майка си през 1967 г. и е придобила другата 1 /2 ид.ч. чрез придобивна давност, в резултат на владение, което и е било предадено от брат и, който е бил собственик на тази 1 /2 ид.ч..
Съдът е приел, че майката на ищцата е владяла имота в границите, описани в нотариалния акт, че имотите по границите винаги са били частна собственост и остава недоказано на какво основание общината е актувала имотите като нейна собственост.
Настоящият състав приема, че няма съмнение за недопустимост на решението поради неконституирането на страни по делото, в което се разглежда твърдение на ищцата, че е придобила притежаваните от брат и идеални части от собствеността върху спорните два имота чрез давностно владение.
Касационно обжалване следва да се допусне по изведения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос: длъжен ли е въззивният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната (жалбоподател) доводи, аргументи и възражения и ако ги намери за неоснователни да се обоснове защо отхвърля същите и съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения?
Въпросът е обуславящ, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по наведените с въззивната жалба конкретни доводи за липса на идентичност между притежавания от праводателя на ищцата и ищцата имот и процесните имоти нито по площ, нито по граници и по доводи за липсата на доказателства за придобивна давност.
Въззивният съд не е обсъждал тези доводи, нито посочените в тях доказателства за релевантните за спора факти, а е препратил към изводите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК.
Така е допуснато противоречие с посочените от жалбоподателя решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д. № 1060 /2014 г. на ВКС, I г.о. и решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д. № 4604 /2014 г., на ВКС, IV г.о., с които в отговор на процесуалноправни въпроси е прието, че във въззивното производство съдът се произнася по наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като излага обоснован отговор и че необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени доводи и възражения е съществено нарушение на процесуалните правила.
С това е осъществено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Жалбоподателят следва да заплати на ВКС държавна такса в размер на 73.18 лева за разглеждане на касационната му жалба.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
По касационна жалба на община Сливен допуска до касационно обжалване въззивно решение № 105 от 22.06.2018 г. по възз. гр. д. № 269 /2018 г. на Сливенския окръжен съд, г.о..
Указва и дава възможност на касационния жалбоподател община Сливен в едноседмичен срок от съобщение да представи по делото доказателства, че е платил по сметка на Върховния касационен съд сумата 73.18 лева (седемдесет и три лева) лева за разглеждане на касационната му жалба, като му указва, че при неизпълнение на това указание в определения срок касационната му жалба ще бъде върната, а производството по делото – прекратено.
След изтичане на определения срок делото да се докладва за насрочване или за прекратяване.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.