Определение №347 от 29.5.2017 по тър. дело №1569/1569 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 347

София, 29.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.03 .2017 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА

като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2514/2016 година
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], с.К., [община] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 162 от 20.06.2016 г., по в.т.д.№ 179/2016 г., с което след частична отмяна на първоинстанционното решение на Силистренския окръжен съд № 4/19.01.2016 г., по т.д.№ 237/2014 г., при условията на чл.271 ГПК е осъден касатора да върне на [фирма]/н/ , чрез синдика В.П. получените след разваляне на договора части и оборудване с доставки от 20.06.2011 г., 28.06.2011 г., 04.07.2011 г. и 05.07.2011 г.на обща стойност 143 708.95 лв., находящи се в склада на дружеството в с. [населено място], [община]: скари за извеждаща система- широчина 585мм и дължина 1985мм и скари за вентилационна система 58м обща дължина и с широчина 385мм на стойност 7 928 евро; шнекове за 11 549.22 евро; стоманени листи за силози, съгласно опаковъчен лист с общо тегло 22 т, на стойност 54 000 евро, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на исковата молба в съда – 07.11.2014 г., до окончателното и изплащане, като получена без основание.
С касационната жалба е въвдедено оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт, който порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е обоснован с произнасяне от страна на въззивния съд по непредявен иск – обезщетение за забава върху претенцията за реално връщане на конкретни движими вещи, след разваляне на сключения между страните договор. При условията на евентуалност се поддържа и оплакване за неправилност на въззивното решение на Варненския апелативен съд в посочената по- горе част, поради допуснато нарушение на закона- чл.86, ал.1 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3 ГПК касаторът обосновава приложното поле на касационното обжалване, с предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, позовавайки се отново на пороците на обжалвания съдебен акт, поддържани и в касационната жалба. Твърденията му, извън основанието за сочената недопустимост на решението на въззивния съд, е за присъдено от въззивната инстанция обезщетение за забава в размер на законната лихва върху непарично вземане в противоречие с възприетото в съдебната практика разрешение за дължимост на същата, обективирано в решения на ВКС № 68 /09.07. 2012 г., по т.д. № 450/2011 г. и в № 903/09.07.2003 г., по гр.д 120/2003 г. , постановени по ГПК/ отм./, както и за отсъствие на мотиви в съобразителната част на обжалваното въззивно решение относно присъдената лихва – разрешение противоречащо на задължителната съдебна практика: ППВС №1/53 г.; ППВС№ 7/65 г.; ППВС№ 1885 г.; и решения на ВКС по чл.290 ГПК: № 432/26.10.2010 г. по гр.д.№ 826/2010 г. на ІІ г.о.; № 134 от 30.12.2013 г., по т.д.№ 34/2013 г. на ІІ т.о. , № 212 от 01.02.2012 г., по т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о.; № 37 от 29. 03.2012 г., по гр.д.№ 241/2011 г. на І г.о. и № 202 от 21.12.2013 г. на ВКС, по т.д.№ 866/2012 г. на І т.о.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на основната предпоставка за достъп до касация. Несъгласие е изразено и с въведените касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Съображенията на касатора са, че заявената с исковата молба обективно съединена искова претенция за заплащане равностойността на подлежащите след разваляне на сключения между страните договор е съединена, при условията на кумулативност и с иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, по който въззивният съд се е произнесъл в съответствие с принципа на диспозитивното начало.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на изискванията на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Основателно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
С оглед съображенията и оплакванията съдържащи се в обстоятелствената част на касационното жалба, касаторът обжалва въззивното решение на Варненския апелативен съд в следните му части: относно присъденото обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 143 708.95 лв. и относно възложената му отговорност за деловодните разноски. Макар непрецизно формулирани в депозираното към касационната жалба изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, поставените от касатора въпроси на материалното и процесуално право, които доуточнени от състава на касационната инстанция в съответствие с правомощията и, разяснени в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСКТК на ВКС, се свеждат: до наличие на процесуална възможност да бъде присъдено обезщетение за забава в размер на законна лихва върху непарично задължение и до задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спора и по оплакванията и доводите във въззивната жалба и възраженията срещу тях, имат обуславящо значение за изхода на делото в частта му, предмет на предприетото обжалване, поради което обосновават общата главна предпоставка за достъп до касация.
Основателно по отношение на първия от тях е и поддържаното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК –допълнителна процесуална предпоставка.
С обжалваното въззивно решение е прието, че при уважаване на осъдителната искова претенция по чл.55, ал.1,, пр. ІІІ ЗЗД, във вр. с чл. 87 ЗЗД за връщане на конкретни движими вещи, получени след разваляне на сключен договор за доставка на обща стойност от 143 708.95 лв. и находящи се в склада на дружеството – настоящ касатор в [населено място], освен реалното им предаване се дължи и законна лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното и изплащане. Възприетото разрешение е в несъответствие с изразеното разбиране по приложението на чл.86, ал.1 ЗЗД както в приложеното и цитирано от жалбоподателя решение № 903 от 09.07.2003 г., по т.д. № 120/2003 г. на V г.о на ВКС, съгласно което законната лихва по своята правна характеристика е обезщетение за неизпълнено парично задължение, така и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 753 от 12.11.2009 г., по гр.д.№ 1563/2008 г. на ІІІ г.о. на ВКС, според което разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД няма приложение за непарични задължения. Съществуването на констатираното противоречие в съдебната практика обуславя правен извод за приложение на визирания критерий за селекция.
Решението по чл.290 и сл. ГПК на ВКС,ТК № 68 /09.07.2012 г., по т.д. № 450/2011 г. на І т.о., което жалбоподателят сочи, е неотносимо към поставения материалноправен въпрос, поради което не обосновава приложение на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Със същото е даден отговор на въпроси, свързани с допустимостта за кумулиране на неустойка за забавено изпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД и с възможността да се присъди обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД при уговорена в договора неустойка за забава за неизпълнение на паричното задължение, каквито не са били предмет на обсъждане от въззивния съд.
Позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е основателно по отношение на поставения процесуалноправен въпрос, предвид необходимостта от проверка на съответствието между съдържанието на мотивите в обжалвания съдебен акт във вр. с присъдената законна лихва в разгледаната хипотеза на уважен осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.ІІІ ЗЗД, във вр. с чл.87 ЗЗД за връщане на конкретно посочени движими вещи, за които е прието, че се намират реално при ответника и възприетото в посочената от жалбоподателя задължителна практика на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивната инстанция на съд по съществото на спора.
Що се касае до искането за достъп до касация поради недопустимост на обжалвания съдебен акт, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, то настоящият съдебен състав намира, че същото е неоснователно. Не е налице вероятна недопустимост, която да обуславя достъп до касация, независимо от наличието или не на поставен от жалбоподателя релевантен правен въпрос – арг. От ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Видно от въведения с исковата молба предмет на делото по предявените алтернативно съединени главни искови претенции, основани на чл.55, ал.1, изр.І и изр.ІІІ ЗЗД, във вр. с чл.87,ал.1 ЗЗД и на чл.266, ал.1 ЗЗД, всяка от тях е съединена обективно кумулативно и с акцесорен иск за заплащане на законна лихва – както върху претендираните, като дадени на отпаднало основание суми, така и върху подлежащите на реално връщане движими вещи, поради отпадане основанието за предаването им на ответника, респ. заменянето им. Следователно произнасяйки се по съответните главни искови претенции и по съединените с тях акцесорни искове за заплащане на законна лихва за периода на приетата длъжникова забава, при съобразяване вида на обективното съединяване и поредността на заявяването им решаващият състав на Варненския апелативен съд не се е произнесъл, в нарушение на диспозитивното начало извън предметната рамка на заявените искания и възражения, с оглед твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение.
С оглед уважаване искането за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, на касатора следва да се укаже да внесе пропорционална държавна такса за касационното производство, съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на сумата 300 лв., определена при условията на чл.70, ал.3 ГПК.
Мотивиран от горното, настоящият съставът на второ търговско отделение на ВКС

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 162 от 20.06.2016 г., постановено по в. т. д. № 179/2016 год. само в частта, с която [фирма], с. К., [община] е осъдено да заплати на [фирма] /н/, [населено място] законна лихва върху сумата 143 708.95 лв., последната представляваща стойност на подлежащи на връщане, на отпаднало основание, движими вещи, получени след разваляне на договор – части и оборудване с доставки от 20.06.2011 г., 28.06.2011 г.04.07.2011 г., и 05.07.2011 г., находящи се в склада на същото в [населено място] и в частта за деловодните разноски.
УКАЗВА на [фирма], с. К., [община] в едноседмичен срок, считано от съобщението, да внесе по сметка на ВКС пропорционална държавна такса за касационното производство, на чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, определена приблизително в размер на сумата 300 лв./ триста лева/, като в същия срок представи и съответния платежен документ по делото.
ДА СЕ ВПИШЕ изрично в съобщението до страната, че при неизпълнение в срок на дадените и указания, касационното производство ще бъде прекратено.
СЛЕД внасяне на определената държавна такса в указания срок делото да се докладва на председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top