О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 491
София, 27.07.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.04.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 335/2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Н. П. от [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 300 от 12.10.2016 г., по в. т.д.№ 333/2016 г., в частта, с която след обезсилване на решение на Пловдивския окръжен съд № 39 от 28.01.2016 г., по т.д.№ 818/2012 г., делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд за произнасяне по първоначално предявения установителен иск по чл.422 ГПК.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е аргументиран с липса на правен интерес за ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност се поддържа и оплакване за неправилност на съдебния акт на въззивната инстанция, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивната инстанция, че независимо от постановената отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение и на самата издадена заповед за изпълнение, последвана от отхвърляне молбата на насрещната по касационната жалба страна „У. Б.”АД за издаване на заповед въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, с влязло в сила определение на ПОС, производството по делото не следва да бъде прекратено, а следва делото да бъде върнато за ново разглеждане.
В депозирано към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на вероятна недопустимост на решението на Пловдивския апелативен съд, поради отсъствие на правен интерес за ищеца от предявения положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, при отсъствие на валидно издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК.С оглед липсата на такъв правен интерес счита, че делото не следва да бъде връщано на първостепенния съд за нова разглеждане, а следва да бъде прекратено.
Твърдяната вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт в частта му, предмет на подадената касационна жалба според жалбоподателя, е свързана и с произнасяне по обуславящия за изхода на делото процесуалноправен въпрос, явяващ се от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно: 1.”Как следва да процедира въззивния съд, когато констатира, че исковата претенция с която е сезиран е недопустима?”; 2. ”Как следва да процедира съдът, когато ищецът няма правен интерес от търсената защита?”
От значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото касаторът счита и следващият формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос на процесуалното право № 3, който доуточнен от настоящата инстанция в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е за предпоставките, при които е допустимо изменение на положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК в осъдителен и за допустимостта на предявения положителен установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК, с оглед правния интерес на ищеца, в хипотезата на влязло в сила определение, с което издадената заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК е отменена, а искането на заявителя за издаването и – отхвърлено, като неоснователно.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК изразява несъгласие с искането за достъп до касация, като излага и подробни писмени съображения срещу въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по ч.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови връщане на делото за ново разглеждане от първостепенния съд – предмет на подадената касационна жалба, след като е обезсилил решението на ПОС, с което „Б.”ЕАД, [населено място], Д. Н. П., и К. А. Г. са осъдени солидарно да заплатят на „У. Б.”АД, за клон [населено място] присъдените суми, като дължими на основание договор за револвиращ кредит № КБ -1218/15.07.2009 г., въззивната инстанция е приела, че определението, с което, на осн. чл.214 ГПК, е допуснато изменение на предявения от ищцовата Банка установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК в осъдителен такъв – за неизпълнение на договорни задължения, е незаконосъобразно и доколкото измененият иск е недопустим, поради отсъствие на правен интерес за ищеца при необезсилена заповед за изпълнение, недопустим е и постановеният първоинстанционен съдебен акт. Изложени са съображения, че законовата уредба на заповедното производство позволява обжалване единствено на разпореждането за незабавно изпълнение, като не съществува процесуална възможност за обжалване на самата заповед за изпълнение, извън частта и за деловодните разноски. Поради това не следва да се приеме, че с влязлото в сила определение на ПОС по ч. гр. д. № 3268/2012 г. се отменя или обезсилва самата заповед за изпълнение и съотв. издаден изп.лист, въпреки неточно формулирания диспозитив, а се отменя само разпореждането за незабавно изпълнение. Следователно постановеното със същия съдебен акт на ПОС отхвърляне на заявлението на „У. Б.”АД, за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, подадено по ч.гр.д.№ 8925/12 г.на ПРС, като неотносимо към вече издадената заповед за изпълнение, а единствено към спиране на изп.производство, образувано въз основа на същата, не е породило правни последици. Обстоятелството, че с влязлото в сила определение на ПОС по ч.гр.д.№ 3268/2012 г. е отменено разпореждането за незабавно изпълнение, инкорпорирано в заповедта по чл.417 ГПК, а не се засяга последната извън частта и за деловодните разноски, според съжденията в съобразителната част на обжалваното въззивно решение, означава, че и правният интерес на ищеца от предявения положителен установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК, не е отпаднал с постановяване на цитирания съдебен акт на ПОС. По гореизложените съображения и позовавайки се на задължителната практика на ВКС, според която осъдителен иск за вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК или чл.417 ГПК, е допустим само след обезсилване на заповедта по предвидения в закона процесуален ред – чл.415, ал.2 ГПК или по искане на касатора заявител, тъй като при наличие на заповед за изпълнение защитата на вземането е възможна единствено чрез специалния установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е приел, че в случая предпоставките на закона за изменение на първоначално предявения от ищцовата Банка установителен иск в осъдителен не са били налице. С оглед констатираната недопустимост на решението на ПОС по изменения осъдителен иск Пловдивският апелативен съд е счел, че същото подлежи на обезсилване, а делото – на връщане за произнасяне от първостепенния съд по първоначалния, неправилно изменен, положителен установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че касационното обжалване следва да бъде допуснато. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос № 3 обосновава общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.Основателно по отношение на същия е и позоваването на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид липсата на даден му пълен отговор с ТР № 3/2014 г. на ОСГТК на ВКС, предвид различните хипотези, при приложението на чл.214 ГПК и твърде схематичната законова уредба на защитата чрез специалния установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК.
Що се касае до твърдението за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, то е неоснователно тъй като въззивният съд се е произнесъл по възникнал между страните правен спор, подведомствен на съдилищата, при надлежно упражнено от въззивника право на въззивна жалба и съобразно въведения предмет на въззивно обжалване, т.е. в съгласие с принципа на диспозитивното начало.
Мотивиран от изложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 300 от 12.10.2016 г., по в. т.д.№ 333 /2016 г., в частта му предмет на подадената от Д. Н. П. от [населено място] касационна жалба вх.№ 9271/24.11.2016 г.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок, считано от съобщението да внесе по сметка на ВКС допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на сумата 15 842.42 лв., съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като в същия срок представи по делото и съответния платежен документ.
ДА СЕ ВПИШЕ изрично в съобщението до жалбоподателя, че при неизпълнение на дадените му указания в срок, касационното производство ще бъде прекратено.
СЛЕД внасяне на определената държавна такса в указания срок делото да се докладва на председателя на второ търговско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: