ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 540
София, 20.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 159 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат Ст.Н. като процесуален представител на „ДКЦ 1 – С.” ЕООД С. и на адвокат Ел.Т. като процесуален представител на В. С. Ц. от [населено място] срещу въззивното решение на Силистренския окръжен съд /СОС/ от 18.ІХ.2018г. по гр.д. № 109/2018г., поправено с решение от 14.ХІ.2018г.
Ответницата по жалбата на дружеството В. Ст.Ц. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Е. Т. е заела становище за недопускане на касационно обжалване.
Дружеството не е подало отговор на касационната жалба на насрещната страна.
Касационната жалба на В. Ц., която е само в частта на въззивното решение по претенцията й по чл.224 ал.1 КТ, е допустима като подадена в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Касационната жалба на „ДКЦ 1 – С.” ЕООД е недопустима само в частта по претенцията по чл.128 ал.1 КТ на основание чл.280 ал.3 ГПК с оглед размера й – под 5000лв. /1896.32лв./, поради което в тази й част жалбата ще бъде оставена без разглеждане.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение СОС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на РС Силистра от 19.ІІ.2018г. по гр.д. № 206/2017г. в частта по претенцията по чл.224 ал.1 КТ за разликата над 9021.96лв. до 13216.38лв. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от Ц. срещу дружеството иск за посочената разлика, отменил е първоинстанционното решение в частта за разликата над 823.65лв. до 826.37лв. лихва за забава на плащането на обезщетенията по чл.224 ал.1 и чл.222 ал.3 КТ, отхвърлил е искането за тази разлика и е потвърдил първоинстанционното решение в останалите му уважителни и отхвърлителни части, в т.ч. за сумата 1820.32лв. от 1896.32лв. неплатено трудово възнаграждение за м.август 2016г. и за сумата 10921.91лв. от 11377.92лв. обезщетение по чл.222 ал.3 КТ.
Съдът е приел, че от 02.І.2001г. до 01.Х.2016г. страните са били в трудово правоотношение за длъжността ”лекар – невролог”, като с допълнително споразумение от 13.VІІ.2016г. е уговорено възнаграждение – основно – 420лв., допълнително за продължителна работа 30.4% и 40% от брутния размер на личния лекарски принос, като брутното възнаграждение се формира от два показателя – извършените медицински дейности по договор с РДЗОК и от личния принос за постъпленията в касата на дружеството от извършените платени медицински услуги в размер на 40% от тях. Във връзка със спорната база, върху която се формира възнаграждението, съдът е съобразил ССЕ въз основа на доказателствата по делото и отчета на ищцата за извършена специализирана извънболнична помощ по договор с Р. за август 2016г. и е приел, че то е в размер на 1820.32лв. На тази база е определил дължимото се обезщетение по чл.222 ал.3 КТ в шест месечен размер на БТВ, както и обезщетението по чл.224 ал.1 КТ, претендирано за периода 2004 – 2009г. Прието е, че последното се дължи за 114 дни неползван отпуск от 167 дни, за които е предявен искът, като големият брой идва от това, че през процесния период ищцата имала сключени и действали паралелно два трудови договора, вкл. договор за възлагане на управление от 28.ХІІ.2005г. и допълнително споразумение по него от 22.ХІІ.2008г. за заемана от ищцата длъжност „управител” на ДКЦ с уговорени по него 30 дни платен годишен отпуск; ползваните дни отпуск били именно по този договор, с малки изключения по трудовия като лекар, за неползвания отпуск по който е заявената претенция на ищцата. Като неоснователно е оценено възражението на ответника, че двата договора не са действали паралелно, което било недопустимо съгласно чл.22 ал.1 т.10 от Наредба за условията и реда за упражняване правата на собственост на [община] в търговски дружества с общинско участие в капитала – съществуващата забрана не поражда автоматична недействителност на който и да е от трудовите договори на ищцата, за разлика от ЗЗД, по разпореждане на чл.74 КТ недействителността се обявява от съда по предявен иск. В случая е безспорно фактическо съществуване на две трудови правоотношения, което не води до извод, че ищцата е имала право на отпуск за всяко от тях по отделно – това е немислимо, тъй като управленската функция не се осъществява в различно време от това за осъществяването на лекарската професия, поради това правото на почивка при две трудови правоотношения следва да се ползва едновременно, каквато е практиката, въпреки липсата на норма за това; в случая ищцата не оспорва, че когато е ползвала отпуск като управител, е преустановявала дейността си и като лекар за същия период, поради това да й се присъди обезщетение и за дните, в които макар и без оформена документация по КТ ищцата е ползвала отпуск по трудовото правоотношение, предмет на делото, би довело до неоснователното й обогатяване; с оглед разпоредбата на чл.5 изр.първо ГПК съдът е счел, че при липсата на норма, регулираща ползването на отпуск по две трудови правоотношения, общият разум предпоставя да се счита, че той се ползва едновременно. За основателен е счетен доводът, че посочената Наредба е приета след сключването на договора за управление – на 30.ІХ.2009г. – и че поради това тя не може да регламентира изискванията, на които следва да отговаря управителя на дружеството към момента на възлагането на функцията му, обуславящо, че при сключването на договора за управление тя не би могла да има недобросъвество поведение, тъй като не е съществувала забрана за друго правоотношение. Във връзка с началния момент на забавата въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, основано на отказа на ищцата да получи начисленото й обезщетение по чл.222 ал.3 КТ в размер на 7653лв. – поради спорността на дължимите суми ищцата не е приела плащане в по-малък размер, което не освобождава ответника да плати обезщетение за забава върху признатите от съда размери обезщетения от 06.Х.2016г., в който ден той е уведомен за искането на ищцата за заплащането им.
С определение от 03.V.2018г. въззивният съд е оставил без уважение искането на ответника за допускане на съдебно-счетоводна експертиза за установяване неизползвания отпуск, като се отчете, че всеки ден отпуск следва да се зачете като такъв по двете правоотношения, и за повторна техническа експертиза поради неотстраняване от първоинстанционния съд на вещото лице. Съдът е приел, че не се установява доказателствените искания незаконосъобразно да не са били допуснати от първоинстанционния съд /арг. От чл.266 ал.3 ГПК/ – ангажирани са доказателства относно ползвания отпуск по двете правоотношения, не се спори за общия брой дни отсъствие от работа, а дали всеки ден ползван отпуск следва да се зачита и по двете правоотношения е правен въпрос и не са необходими специални знания, за да се направи преценка по него.
В изложението и в касационната жалба на касатора – ответник се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като се твърди и очевидна неправилност на въззивното решение.
Първият въпрос „действително ли е трудово правоотношение, което е в колизия с общинска наредба за условията и реда за упражняване правата на собственост на общината в търговски дружества с общинско участие в капитала” не е от значение за изхода на делото с оглед изводът на въззивния съд, че наредбата е приета след сключването на ДУПр.
Вторият въпрос „следва ли да се зачете недобросъвестното и целенасочено увеличение на брутната заплата от работник/служител през последния месец преди пенсионирането му и в нарушение на регулативните стандарти, отпуснати на здравното заведение от здравната каса” освен че е фактически, а не правен, само каквито представляват основание за допускане на касационно обжалване, той е и неотносим, тъй като няма формиран извод в тази насока в атакуваното решение.
По третия въпрос ”работодателят дължи ли обезщетение за забава при отказ на работника/служителя да си получи дължимите възнаграждения/обезщетения” не се сочи практика на ВКС, на която даденото от въззивния съд разрешение да е в противоречие.
Четвъртият въпрос ”допустимо ли е неползваният платен годишен отпуск да бъде установяван освен по молбите на работника/служителя и заповедите за разрешаването му и по ведомостите и/или фишовете за заплати, уведомленията за отсъствия до РЗИ, Р. и общината”, обоснован с твърдение за отхвърляне на искането на ответника за повторна експертиза със задача установяване на неползвания платен годишен отпуск и въз основа на ведомостите и/или фишовете за заплати, уведомленията за отсъствия до РЗИ, Р. и общината, не е относим към отказа на въззивния съд да уважи доказателственото искане на ответника, заявено във въззивната му жалба, с оглед на което той не е от значение за резултата по спора, до който съдът е достигнал с атакуваното решение. Но дори да се приеме, че въпросът е относим, по изложените в предишния абзац съображения не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване – и по него не се сочи практика на ВКС /в касационната жалба се сочи решение на ВтАС от 13.І.2017г. по в.гр.д. № 379/2016г., но и то не е представено и няма данни да е влязло в сила/, в противоречие с която въззивният съд да е разрешил въпроса.
Касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ответника следва да бъде допуснато само в частите по иска по чл.224 ал.1 КТ по поставените в жалбата въпроси относно допустимостта на трудово правоотношение едновременно с правоотношение по договор за възлагане на управление и ако това е допустимо – как следва да се ползват платени годишни отпуски по тях, както и в частта по претенцията за мораторна лихва. Въпросите са относими към решаващите изводи на въззивния съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по тях на настоящия състав не е известна практика, както и с оглед приетото, че липсва правна норма, регулираща ползването на отпуск по тези две правоотношения.
Касационно обжалване по касационната жалба на дружеството срещу въззивното решение по иска по чл.222 ал.3 КТ не следва да бъде допускано, тъй като в тази насока нито в жалбата, нито в изложението не се сочи произнасянето от въззивния съд по въпроси в хипотезите по чл.280 ал.1 ГПК и не е налице и очевидна неправилност.
Твърдението си за очевидна неправилност касаторът не е обосновал. В касационната си жалба и изложението е релевирал съображения за процесуално нарушение /непреценка на свидетелски показания, недопусната повторна експертиза/, за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд в атакуваното решение. Липсват твърдения за нарушения, видими непосредствено от съдържанието на въззивното решение, обуславящо основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. А преценката дали сочените такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка, обаче, касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
В изложението на касаторката-ищца се сочи произнасяне от въззивния съд по четири въпроса в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и 3 и ал.2 ГПК, първите три обединени в един, а именно: когато физическо лице работи по трудов договор и по договор за управление на ЕООД как следва да ползва полагаемия му се по двата договора платен годишен отпуск – едновременно или по различно време, има ли право на обезщетение за неползван годишен отпуск и по двата договора и ако лицето е използвало отпуска си по договора за управление, а претендира обезщетение за този по трудовия договор, следва ли да се приспадне използвания отпуск по първия договор и обезщетението да се присъди за разликата между тях, и длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви в решението си относно начина, по който определя броя неползван отпуск, и начина, методиката на определеното и присъдено обезщетение. Сочи се и очевидна неправилност на въззивното решение.обезщетение за неползван отпуск по когато физическо лице.
ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска по чл.224 ал.1 КТ следва да бъде допуснато и по касационната жалба на ищцата по първия /обединен/ въпрос в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК с оглед липсата на практика, както и по втория въпрос в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
За касационното обжалване касаторът ответник следва да внесе по сметката на ВКС 180.44лв. д.т.
Касаторката ищца не дължи държавна такса.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Силистренския окръжен съд, ГО, № 89 от 18.ІХ.2018г. по в.гр.д № 109/2017г., поправено с решение № 114 от 14.ХІ.2018г., в осъдителната и отхвърлителната му части по претенцията по чл.224 ал.1 КТ по касационните жалби на двете страни, както и по претенцията за мораторна лихва по касационната жалба на дружеството.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Силистренския окръжен съд, ГО, № 89 от 18.ІХ.2018г. по в.гр.д № 109/2017г. в осъдителната му част по претенцията по чл.222 ал.3 КТ по касационната жалба на „ДКЦ 1 – С.” ЕООД.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „ДКЦ 1 – С.” ЕООД срещу решението на Силистренския окръжен съд, ГО, № 89 от 18.ІХ.2018г. по в.гр.д № 109/2017г. в осъдителната му част по претенцията за присъждане на трудово възнаграждение за м.август 2016г.
УКАЗВА на „ДКЦ 1 – С.” ЕООД в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 180.44лв. държавна такса, както и че при неизпълнение касационната жалба ще му бъде върната.
Определението подлежи на обжалване само в частта без разглеждане в едноседмичен срок от връчването на препис от него с частна жалба пред друг състав на ВКС.
Делото да се докладва за преценка по движението му след приключване на процедурата по обжалването на определението в частта без разглеждане и след изтичането на срока за изпълнение на даденото на дружеството указание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: