О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
гр. София, 05.02.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№907 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. З. Х. срещу решение №793 от 12.12.2014 г. по в.т.д.№1154/2014 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №381 от 28.07.2014 г. по т.д.№432/2013 г. на ОС Пловдив, с което са отхвърлени предявените от Г. З. Х. и [фирма], като съищец, срещу [фирма] искове по чл.134 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на съищеца: сумата от 123 800 лв., ведно със законната лихва от 14.06.2013 г., застрахователно обезщетение за откраднат лек автомобил, ползван от Г. З. Х. на основание договор за финансов лизинг, сключен с [фирма], за който автомобил е бил сключен договор за застраховка между съищеца и ответника, както и сумата от 36 980.27 лв. – обезщетение за забава за периода 21.07.2010 г. – 13.06.2013 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно. Посочва се, че в нарушение на процесуалния закон, въз основа на неприети доказателства по делото, въззивният съд е приел, че ищецът физическо лице не е изпълнил задълженията си по договора за лизинг, поради което и договорът е бил прекратен, въпреки че нито една от страните в течение на производството пред въззивния съд, а и пред първата инстанция, не е навела твърдения и доказателства в тази насока. В този смисъл и тъй като са налице всички предпоставки за уважаване на иска по чл.134 от ЗЗД, вр. чл.208 от КЗ, се иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, първият от които, както и въпроси от осми до десети включително, се свеждат до въпроса, доуточнен от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС: Допустимо ли е с оглед правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл.269, пр.2 от ГПК, въззивният съд да постанови решението си въз основа на невъведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция. 2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. 3. Допустимо ли е съдът да основе решението си на доказателства, които не са представени и приети по делото дори когато за съществуването на тези доказателства има сведени в други приети по реда на ГПК доказателства. 4. Длъжен ли е въззивният съд да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл.146 от ГПК, да повтори опороченото действие като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване. 5. Длъжен ли е въззивният съд, в случай че реши да постанови решение по същество въз основа на доказателства, които не са събрани и за тях не е указана доказателствена тежест, да даде указания на страните за допълване на доказателствата, макар и да не съставя нов доклад. 6. Допустимо ли е лизингополучателят да упражни правото си на иск срещу застрахователя на лизингова вещ, в случай че към датата на застрахователното събитие лизингополучателят има неплатени вноски по договора за лизинг или следва да е погасил всичките си задължения към този момент. 7. Основателна ли е претенцията на лизингополучател, упражняващ права на бездействащ лизингодател срещу застрахователя, ако към датата на застрахователното събитие е налице валиден лизингов договор, валиден застрахователен договор, неплатени лизингови вноски, но преди подаване на иска, лизингодателят е прекратил договора за лизинг. 11. При пропуск на първоинстанционния съд да даде указания на някоя от страните на основание чл.146, ал.2 от ГПК, следва ли въззивният съд да даде указания в тази насока и да събере съответните доказателства, които не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. 12. Какво е доказателственото значение на констатациите в изготвена експертиза по дело и могат ли тези констатации да се приемат като доказани факти, ако по делото не са представени самите документи, изследвани от вещото лице. Какво е значението на констатации на вещото лице, които са извън предмета на експертизата, не са били поставени като задача от страните или от съда и не обосновават заключението на експертизата. По отношение на поставените въпроси се поддържа наличието на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК – поради решаването им в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС №1/1953 г., ТР №1/01 г. на ОСГК на ВКС, решение №24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№4744/08 г. на ВКС, решение №37 от 29.03.2012 г. по гр.д.№241/2011 г. на ВКС, решение №670 от 27.12.2010 г. по гр.д.№1728/09 г. на ВКС, решение №14 от 03.08.2012 г. по гр.д.№217/2010 г. на ВКС, решение №131 от 14.07.2011 г. по гр.д.№1120/2010 г. на ВКС, решение №222 от 18.07.2012 г. по гр.д.№1186/2011 г. на ВКС, решение №176 от 08.06.2011 г. по гр.д.№1281/2010 г. на ВКС, решение №172 от 23.02.2010 г. по гр.д.№386/2009 г. на ВКС, решение №108 от 10.07.2013 г. по гр.д.№814/2012 г. на ВКС, решение №310 от 30.07.2010 г. по гр.д.№1086/2009 г. на ВКС, решение №389 от 18.10.2011 г. по гр.д.№1672/2010 г. на ВКС, решение №589 от 29.06.2010 г. по гр.д.№1359/2009 г. на ВКС и решение №411 от 27.10.2011 г. по гр.д.№1857/2010 г. на ВКС и по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответниците по касация не заявяват становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото не е доказана активната материалноправна легитимация на ищеца Г. З. Х., тъй като с оглед липсата на доказателства относно заплащането от ищеца на лизинговите вноски по договора за лизинг, което представлява условие за възникване на вземането му по този договор /за част от застрахователното обезщетение, надхвърлящо сбора от оставащата главница и неплатените към момента на изплащане на обезщетението лизингови вноски и други плащания/ и с оглед данните от заключението на ССЕ за прекратяване на договора за лизинг, визираният ищец не е кредитор спрямо лизингодателя – съищец. В този смисъл въззивният съд е достигнал до извод, че исковете по чл.134 от ЗЗД се явяват неоснователни, като не се налага обсъждане на останалите въпроси по делото, тъй като това не би довело до становище, различно от изложеното.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да се допусне по посочените в изложението въпроси от втори до седми вкл. и единадесети, и дванадесети, тъй като същите не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на делото.
Настоящият състав намира обаче, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: Допустимо ли е с оглед правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл.269, пр.2 от ГПК, въззивният съд да постанови решението си въз основа на невъведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция. С разглеждането на изправността на ищеца по отношение задължението му за заплащане на лизингови вноски по договора за лизинг и прекратяването на същия, без в тази насока възражения, факти и обстоятелства да са били изложени от която и да е от страните в хода на първоинстанционното производство, а и пред въззивния съд, последният е дал положителен отговор на поставения въпрос, което е обусловило и направения в решението извод за липса на кредиторово качество у ищеца, респективно за неоснователност на предявения иск и в този смисъл въпросът отговаря на общото изискване, предвидено в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК. В случая не са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като по въпроса е налице формирана от ВКС задължителна за съдилищата практика, обективирана както в цитираните от касатора решения №670 от 27.12.2010 г. по гр.д.№1728/09 г. на ВКС, №14 от 03.08.2012 г. по гр.д.№217/2010 г. на ВКС, №131 от 14.07.2011 г. по гр.д.№1120/2010 г. на ВКС, №222 от 18.07.2012 г. по гр.д.№1186/2011 г. на ВКС, №176 от 08.06.2011 г. по гр.д.№1281/2010 г. на ВКС, така и в решение №246 от 23.10.2013 г. по гр. д. №3418/2013 г. на ВКС, ГК, решение №104 от 29.09.2015 г. по т.д.№3894/2013 г. на ВКС, ТК, ТР №1/2013 г. на ОСГТК и мн.др. Приетото от въззивния съд, е в противоречие с даденото в цитираните актове разрешение, което обуславя наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №793 от 12.12.2014 г. по в.т.д.№1154/2014 г. на АС Пловдив.
УКАЗВА на Г. З. Х. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 3 215.61 лв.
При неизпълнение на указанията в срок касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на доказателства за внасяне на таксата, делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.