4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 674
гр. София, 22.07.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №4669 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е и касационна жалба от П. З. К. и Р. А. К. срещу решение №1986 от 28.10.2013г. по гр. д. №493/2013г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 30.11.2012г. по гр.д. №13784/11г. на Софийски градски съд, І ГО, 10 състав, за отхвърляне на исковете по чл.226 ал.1 от КЗ за разликата над 80 000 лева до пълния претендиран размер от 150 000 лева за всеки от ищците. Касаторите поддържат, че размерът на обезщетението за претърпените от тях неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, и указанията, дадени с ППВС №4/1968г. Излагат доводи, че въззивният съд в недостатъчна степен е възприел претърпените от тях неимуществени вреди и страдания и тяхната продължителност, както и съществувалите между тях и техния загинал син взаимоотношения. Считат за неправилен извода на съда, че следва да се признае принос на сина им за настъпване на неговата смърт поради извършено нарушение на чл.113 от ЗДвП. Поради това считат, че следва да бъде присъден пълният размер на претендираното от тях обезщетение.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Касаторите сочат, че съдебната практика на съдилищата в страната и на ВКС по отношение на прилагането на чл.52 от ЗЗД е противоречива, тъй като размерът на обезщетенията, които се присъждат, е различен, въпреки, че разликите в търпените неимуществени вреди са несъществени. Твърдят, че е налице основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, тъй като поставеният въпрос е от значение за правилното прилагане на закона и развитието на правото. Касаторите считат, че уеднаквяването на съдебната практика по критериите за определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД би преодоляла явните несъответствия в решенията на съдилищата по сходни случая.
Ответникът [фирма] оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК, съответно на неправилност на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което след частична отмяна на първоинстанционния акт, на ищците П. З. К. и Р. А. К. е присъдена допълнителна сума от по 20 000 лева, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от всеки от тях неимуществени вреди във връзка с настъпилото на 07.09.2010г. ПТП, при което е загинал техният син А. Р. К., възлиза на 120 000 лева, като този размер следва да бъде намален с 1/3 поради съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия. Поради това е отхвърлил предявените от всеки от касаторите искове за разликата над 80 000 лева до пълния претендиран размер от 150 000 лева, като неоснователни. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида, интензитета и продължителността на причинените неимуществени вреди.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящата хипотеза формулираният от касаторите въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226 ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираната от касаторите допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, като са възприети като критерии за размера му видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера на обезщетение не подлежи на уеднаквяване.
В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил съществувалите отношения на привързаност и обич между касаторите и техния син и болката им от неговата внезапна загуба. Но дори и да бе основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил приноса на пострадалия в съответствие със събраните по делото доказателства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. То не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 от ГПК, тъй като не се явява основание по чл.280 ал.1 т.1- т.3 от ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281 т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1986 от 28.10.2013г. по гр. д. №493/2013г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 30.11.2012г. по гр.д. №13784/11г. на Софийски градски съд, І ГО, 10 състав, за отхвърляне на исковете по чл.226 ал.1 от КЗ за разликата над 80000 лева до пълния претендиран размер от 150 000 лева за всеки от ищците.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.