2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 993
гр. София, 15.12.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1499 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила касационна жалба от В. Д. Н., срещу решение № 73 от 17.01.2014г. по гр.д. № 3110/2013г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, в частта, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.226 ал.1 от КЗ за разликата над 17 350 лева до пълния претендиран размер от 64 350 лева. Касаторът счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е изключително занижен и е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, както и в нарушение на чл.51 ал.1 от ЗЗД, като съдът неправилно е приел,че настъпването на процесното пътно произшествие е предпоставено от противоправното поведение на всеки от двамата участници в него. Счита, че следва да му бъде присъден пълният размер на претендираното от него обезщетение, тъй като в съдебното дирене не е установено той да е допринесъл по какъвто и да е начин за настъпването на процесното ПТП.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1- т.3 от ГПК. Касаторът в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК сочи, че по въпроса за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди обжалваното решение е постановено в противоречие с ППВС №4/1968г. Също така поддържа, че съдебната практика на съдилищата в страната и на ВКС по отношение на прилагането на чл.52 от ЗЗД е противоречива, тъй като размерът на обезщетенията, които се присъждат, е различен за едни и същи по степен телесни повреди, като представя решения на ВКС по наказателни дела. Твърди и че е налице основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, тъй като поставеният въпрос за приложението на установения в чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост и размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по застраховка гражданска отговорност, е от значение за правилното прилагане на закона и развитието на правото. Наред с това поставя и въпросите: Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.226 от КЗ, освен с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.266 от КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно пар.47 ПЗР на КЗ? Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата промените на законодателството и на обществено – икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени? Касаторът счита, че уеднаквяването на съдебната практика по критериите за определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД би преодоляла явните несъответствия в решенията на съдилищата по сходни случаи. Също така поставя и въпроса следва ли при постановяване на акта си въззивният съд да се съобрази с всички доказателства по делото, като поддържа, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и решение №250/21.11.2012г. по гр.д.№1504/2011г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №580/18.06.2010г. по гр.д.№1411/2009г. на ВКС, ІІІ г.о
Ответникът [фирма] оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК, съответно на неправилност на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди обжалвания първоинстанционен акт, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от В. Д. Н. при настъпилото на 06.08.2011г. ПТП неимуществени вреди възлиза на 40 000 лева, като е приел,че е налице 30% съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, поради което дължимата сума възлиза на 28 000 лева, а от нея следва да се приспаднат вече изплатените от застрахователя 10 650 лева. Поради това въззивният съд е споделил извода на първата инстанция,че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 17350 лева, а за разликата до пълния претендиран размер от 64 350 лева, претенцията е счетена за неоснователна. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида, интензитета и продължителността на причинените неимуществени вреди.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящата хипотеза формулираният от касатора въпрос за приложението на чл.52 от ЗЗД, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226 ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Тази предпоставка предполага по формулирания материално правен въпрос въззивният съд неправилно да е приложил норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, като са възприети като критерии за размера му видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера на обезщетението не подлежи на уеднаквяване.
В случая въззивният съд, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта. Но дори и да бе основателно твърдението на касатора, че съдът не е мотивирал извода си относно размера на присъденото обезщетение, това би съставлявало нарушение на процесуалния закон и оттам основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. То не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 от ГПК, тъй като не се явява основание по чл.280 ал.1 т.1- т.3 от ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281 т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол.
Въпросите относно лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.266 от КЗ, както и промените на обществено – икономическите и социални условия в страната не са от значение за изхода на делото. Въззивната жалба на В. Д. Н. не съдържа оплаквания за несъобразяване на определеното от първоинстанционния съд обезщетение с предвидените в чл.266 от КЗ лимити на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и с променените обществено – икономически условия в страната. Поради отсъствие на заявени оплаквания и предвид ограничението на чл.269 от ГПК въззивният съд не е обсъждал дали лимитите на застрахователно покритие и промените в социално – икономическата обстановка в страната са релевантни за справедливия размер на дължимото обезщетение. След като въпросите не са обсъждани от въззивния съд, те не са обусловили отхвърлянето на иска по чл.226 ал.1 от КЗ и с оглед указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Следва да се отбележи, че по въпросите за съобразяването на икономическата конюнктура в страната и на лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при разглеждане на иска по чл.226 ал.1 от КЗ, макар и да не са обуславящи за изхода на конкретното дело, вече съществува задължителна практика на ВКС, формирана с постановени по реда на чл.290 от ГПК решения – решение №83/2009г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №25 от 03.04.2009г. по т. д. №504/2008г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. В цитираните решения е изразено становище, че конкретните икономически условия в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на увреждането, като една от възможните проявни форми на тези условия, следва да бъдат отчетени при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск чл.226 ал.1 от ТЗ, но те нямат самостоятелно и водещо значение за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. При наличие на задължителна практика, касационното разглеждане на поставените от касатора въпроси няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото е изискването на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, включително в аспекта, аргументиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК.
По отношение на поставения от касатора въпрос относно задължението на въззивния съд при постановяване на акта си да се съобрази с всички доказателства по делото, също не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички писмени и гласни доказателства, относими към твърдението на касатора за претърпени от него неимуществени вреди и към установяване на техния размер, с оглед направеното от застрахователя възражение за съпричиняване, включително и представените писмени доказателства, показанията на разпитаните свидетели и заключението на приетата по делото автотехническа експертиза. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Тя е свързана с правилността на обжалваното решение и може да бъде проверявана едва след допускане на същото до касационно обжалване.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора, на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 73 от 17.01.2014г. по гр.д. № 3110/2013г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, в частта, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.226 ал.1 от КЗ за разликата над 17 350 лева до пълния претендиран размер от 64 350 лева.
ОСЪЖДА В. Д. Н., [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.4, адв. Г. В., да заплати на ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „А.” АД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лева /петстотин лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.