5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№137
гр. София,24.02.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. 2388 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Л. В., в качеството му на [фирма] против решение №342/05.12.2008г. по гр.д. № 746/2008г. на Пернишки окръжен съд, с което е оставено в сила решение от 07.06.2008г. по гр.д. № 467/2007г. на Радомирски районен съд. С първоинстанционното решение е признато за установено по отношение на [фирма], [населено място], по иск срещу [фирма], [населено място], и [фирма], че Е. Л. В., в качеството му на [фирма] не е собственик на следния недвижим имот: ливада с площ от 3,103 дка, находяща се в землището на [населено място], [община], ЕКАТТЕ 23649 в местността „Бялата чешма”, представляваща неурегилиран поземлен имот №071012, V категория, при граници и съседи съгласно скица №Ф00573/18.06.2007г. на ОСЗГ [населено място]: имот №071075 – ливада и имот №000285 – паркинг, ведно с построените върху имота едноетажна масивна жилищна сграда с частичен сутерен и с частичен втори етаж, със застроена площ от 560 кв.м., с разгърната застроена площ 1056 кв. м. и състояща се от : в сутерена – две складови помещения; на етажа – входно фоайе, кафе – сладкарница и ресторант, състоящ се от зала за консумация, с оформен мокър бюфет, кухня и спомагателни помещения / кухненски бокс/ и открита тераса; на частичния втори етаж – две стаи за нощувка / хотелски тип/ и офис – помещения, както и бензиностанция от малък тип, състояща се от три единични бензиноколонки с обща застроена площ от 48 кв.м., включваща едноетажна сграда със застроена площ от 10 кв.м., стоманобетонна плоча и от навес със застроена площ от 38 кв.м. с метална конструкция.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като ищецът не е придобил валидно право на собственост върху процесните имоти и съответно не да е активно легитимиран да предяви иска по чл.336 от ГПК /отм./. Също се твърди,че не е допустимо съдът да се произнася по иск по чл.336 от ГПК /отм./, чието основание ищецът черпи от факти, настъпили в изпълнително производство, по което същият не е страна. Поддържа се,че само длъжникът може да се позове на прекратяване на изпълнителното производство по реда на чл.330 ал.1 б.”д” от ГПК /отм./, но не и трети лица, какъвто е ищецът.
Поддържа се също, че решението е постановено при нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответникът по жалбата [фирма], поддържа, че жалбата е просрочена, както и че не съдържа изложение на основанията за допускане на касационен контрол. Също твърди,че не са налице посочените основания за касационно обжалване, съответно жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Касационната жалба е подадена на 29.01.2009г., преди влизане в сила на 21.12.2010г. на изменението на чл.280 ал.2 от ГПК, извършено с обнародвания в ДВ бр.100/21.12.2010г. ЗИДГПК, с което се изключват от обхвата на касационния контрол решенията на въззивните съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска не надвишаваща 5 000 лв., а по търговски дела -10 000 лв. Ето защо, на основание пар. 25 от ПЗР от ЗИДГПК /ДВ, бр. 100 от 21.12.2010г./, по отношение на подадената преди изменението касационна жалба е приложима разпоредбата на чл.280 ал.2 от ГПК в отменената й редакция, съгласно която не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лева. В настоящия случай обжалваемият интерес е над 1000 лева, поради което жалбата е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че ответникът Е. Л. В., в качеството му на [фирма] е длъжник по изпълнително дело №296/1995г. по описа на СИС при Р., а другият ответник [фирма], [населено място], е взискател по същото дело. След като по изпълнителното дело била наложена възбрана върху процесните имоти, длъжникът се разпоредил с тях с договор за продажба от 13.10.2003г. в полза на П. Г. У., праводател на ищеца. Съдът е приел, че тъй като в периода от 08.08.1995г. до м. април 2002г. от страна на взискателя не са искани никакви действия по изпълнителното дело, то след 08.08.1997г., с изтичането на двугодишния срок по чл.330 ал.1 б.”д” от ГПК /отм./, изпълнителното производство по изпълнителното дело е станало недопустимо по силата на закона. Съответно с изтичането на двугодишния срок по силата на закона са отпаднали и наложените възбрани върху имотите, предмет на изпълнението, поради което към 13.10.2003г. длъжникът е могъл да се разпорежда с тези имоти. С оглед на това съдът е приел, че длъжникът по изпълнителното дело Е. Л. В., в качеството му на [фирма] не е собственик на тези имоти.
Касаторът в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК сочи, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, какъвто е приложението на чл.330 ал.1 б.”д” от ГПК /отм./. Поддържа,че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС на РБ, както и в противоречие с други съдебни актове, постановени от съдилищата на Република България, които са изброени в жалбата. Също счита,че постановяването на решение на ВКС на РБ по съществото на жалбата ще бъде от значение за правилното и точно прилагане на разпоредбата на чл.330 ал.1 б.”д” от ГПК /отм./, която е възпроизведена в чл.433 ал.1 т.8 от действащия ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правният въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284 ал.3 т.1 от ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърдението, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата чл.330 ал.1 б.”д” от ГПК /отм./, само по себе си не съставлява въпрос, а изложението не съдържа информация как интерпретацията на тази правна норма е обусловила решаващите изводи на съда по предмета на конкретния спор.
Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно цитираното тълкувателно решение, съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Изтъкнатите в касационната жалба доводи за недопустимост на обжалваното решение също не обуславят допускане на касационно обжалване. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т. 1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая не е налице такава вероятност за недопустимост на въззивното решение на Пернишки окръжен съд. Неоснователни са доводите на касатора,че за да е активно легитимиран да предяви иска по чл.336 от ГПК /отм./, ищецът следва да е придобил валидно право на собственост върху имотите – предмет на принудителното изпълнение. Допустимостта на иска по чл.336 от ГПК /отм./, е обусловена от наличието на правен интерес у ищеца да бъде отречено правото на собственост на длъжника в изпълнителното производство върху определени вещи. За да обоснове този правен интерес, достатъчно е ищецът да претендира самостоятелни права върху същите вещи, които изключват правото на длъжника. Преценката на съда дали действително ищецът се легитимира като титуляр на претендираните от него вещни права касае основателността, а не допустимостта на предявения иск. Относими към основателността на иска, а не към неговата допустимост, са и доводите, че само длъжникът в изпълнителното производство може да прави възражение за прекратяване на същото по реда на чл.330 ал.1 б.”д” от ГПК /отм./. Евентуална неправилна преценка на въззивния съд относно това дали изпълнителното производство е било прекратено по реда на чл.330 ал.1 б.”д” от ГПК /отм./ и съответно дали е отпаднало действието на наложените в производството възбрани, би довела до неправилност, но не и до недопустимост на съдебния акт. Съответно тя би съставлявала основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението поради вероятна недопустимост.
По изложените съображения, съдът намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пернишки окръжен съд.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №342/05.12.2008г. по гр.д. № 746/2008г. на Пернишки окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.