4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 371
гр. София, 22.05.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2342 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 707 от 11.04.2014г. по в.гр.д. №434/2014г. на Пловдивски окръжен съд, ГО, 7 гр. състав, с което е отменено решение №705/21.11.2013г. по гр.д. №817/2013г. на Карловски районен съд и е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], срещу [фирма], [населено място], иск по чл.422 от ГПК за признаване за установено по отношение на [фирма], че ищецът има право да получи от него товарен автомобил марка Скания Р124ЛБ, шаси XLER6X2000438936, двигател 5721077, рег. [рег.номер на МПС] , неправомерно задържан след прекратяване на договор за наем от 12.12.2012г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Жалбоподателят поддържа,че съдът, в противоречие с нормата на чл.233 от ЗЗД и постоянната практика на ВКС на РБ, е приел, че след прекратяване на наемния договор наемодателят не е длъжен да върне наетата вещ, тъй като има друго основание, на което държи вещта. Моли решението да бъде отменено, а предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. К. жалбоподател поддържа,че съдът се е произнесъл по обуславящ за изхода на спора, съществен материалноправен въпрос за задължението на наемателя да върне наетата вещ след прекратяването на договора за наем, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №1037 от 30.12.2009г. по гр.д. №3399/2008г. на ВКС, ГК, І г.о. Поддържа също,че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение №476 от 31.05.2010г. по гр.д. №1288/2009г. на САС, в което е прието, че при прекратен договор за наем наемателят е длъжен да върне наетата вещ. Счита,че осъществяването на касационен контрол по материалноправния въпрос, обусловил изхода на спора: „Дали при прекратен договор за наем, бившият наемател има право да задържи вещта, тъй като е получил владението на същата въз основа на друга облигационна връзка, която обаче не го прави собственик и не предвижда право вещта да бъде държана от него”, ще допринесе за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът [фирма], [населено място], оспорва допустимостта на касационното обжалване, съответно основателността на жалбата. Твърди,че касационният жалбоподател е формулирал правен въпрос извън контекста на спора. Поддържа,че между страните въобще не е имало валиден договор за наем, тъй като тяхната воля е била да се сключи договор за покупко – продажба на автомобила. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не е доказано предаването на процесния автомобил в изпълнение на представения по делото договор за наем от 12.12.2012г. Приел е за установено,че процесният автомобил се държи от ответника въз основа на сключен между страните предварителен договор за покупко- продажба, в изпълнение на който е предадено владението на автомобила с приемо –предавателен протокол от 12.12.2012г.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Формулираният от касационния жалбоподател въпрос за задължението на наемателя да върне наетата вещ след прекратяването на договора за наем, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.422 от ГПК за установяване на съществуване на вземане за предаване на движима вещ – отдаден под наем автомобил. Този въпрос обаче не е обусловил решаващите изводи на съда, а по отношение на него не са налице и релевираните от жалбоподателя допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Основанието за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК предполага по формулирания материално правен въпрос въззивният съд неправилно да е приложил норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС. Основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК е налице, когато разрешението по правен въпрос в обжалваното въззивно решение, е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК. В случая изводът на въззивния съд за неоснователност на предявения иск, не е обусловен от тезата, че наемодателят не е длъжен да върне вещта след прекратяването на договора за наем. Въззвният съд е извършил задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, като е направил собствените си фактически констатации и е достигнал до извода,че процесният автомобил не е предаден на ответното дружество в изпълнение на представения по делото договор за наем от 12.12.2012г., а се държи от ответника въз основа на сключен между страните предварителен договор за покупко- продажба, в изпълнение на който владението на автомобила е било предадено с приемо –предавателен протокол от 12.12.2012г. Цитираните в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК решение на ВКС и решение на САС, касаят хипотези, в които недвижим имот е бил предаден в изпълнение на сключен договор за наем, съответно правните изводи в тези решения не могат да намерят приложение към установената от въззивния съд фактическа обстановка по настоящото дело. Поради това твърдените от жалбоподателя отклонение от задължителната практика на ВКС и противоречие с практиката на други съдилища се явяват недоказани и селективните основания по т. 1 и т.2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК не са налице. Доколко фактическите констатации на съда се подкрепят от събраните по делото доказателства е въпрос на правилност на обжалваното решение, който не следва да се обсъжда във фазата на селектирането на касационните жалби.
По отношение на формулирания в изложението въпрос „Дали при прекратен договор за наем, бившият наемател има право да задържи вещта, тъй като е получил владението на същата въз основа на друга облигационна връзка, която обаче не го прави собственик и не предвижда право вещта да бъде държана от него” не е налице селективното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280 ал.1 т.3 от ГПК/.
Поради изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №707 от 11.04.2014г. по в.гр.д. №434/2014г. на Пловдивски окръжен съд, ГО, 7 гр. състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата от 700 лева / седемстотин лева/, направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.