6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
гр.София, 12.05.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№ 2475 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. С. Димитров срещу решение № 835 от 29.04.2014г. по т.д.№ 4882/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение от 29.10.2013г. по гр.д.№ 8222/2012г. на Софийски градски съд, ГО, 1 състав, с което е признато за установено, че Л. С. Димитров дължи на А. Р. Д. сумата 40 000 лева по запис на заповед от 10.03.2009г. с падеж 10.04.2009г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 т.9 от ГПК – 07.03.2012г., до окончателното изплащане на главницата и е осъден да заплати на А. Р. Д. сумата 2025 лева – направени по делото разноски.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неправилен отказ на съда да уважи искането на касатора по чл.176 от ГПК направено в отговора на исковата молба и във въззивната жалба с оглед твърдението му за наличие на каузално правоотношение между страните, довели и до необоснованост на решаващите правни изводи на съда. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид и своевременно извършеното от него оспорване на анекс от 15.10.2010г. към договора за цесия от 03.08.2009г., по силата на който ищецът е прехвърлил вземането си по записа на заповед на трето лице, както и допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в това, че съдът не е разпределил доказателствената тежест по направеното оспорване на документа и не се е произнесъл по това оспорване. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по процесуално правните въпроси „Следва ли въззивният съд, при наличие на основанията на чл.266 ал.3 от ГПК да допусне искане по чл.176 от ГПК” и „Следва ли въззивният съд да съобрази оспорване на съдържание и дата на частен документ и да укаже на страните доказателствената тежест, както и да го съобрази при постановяване на крайния съдебен акт, като изследва липсата или наличие на процесуална легитимация на ищеца”, както и относно правния въпрос относно разпределението на доказателствената тежест между страните по установителния иск по чл.422 от ГПК за съществуване на вземане по запис на заповед за доказване на каузално правоотношение между тях и обвързаността на същото с издадения запис на заповед. Поддържа, че тези въпросИ са разрешени в противоречие с решение № 126 от 26.08.2013г. по т.д.№ 44/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 113 от 04.10.2010г. по т.д.№ 1074/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 102 от 25.07.2011г. по т.д.№ 672/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 121 от 01.07.2009г. по т.д.№ 55/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 141 от 08.03.2010г. по т.д.№ 798/2007г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 149 от 05.11.2010г. по т.д.№ 49/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК.
Ответникът по касация А. Р. Д. оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като разрешението на въззивния съд по формулираните правни въпроси е в съответствие със задължителната практика на ВКС. Поддържа, че вторият въпрос не е обусловил решаващата воля на съда, доколкото по делото няма доказателства, че самият договор за цесия е съобщен на касатора. Твърди, че по същество касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което е признато за установено, че Л. С. Димитров дължи на А. Р. Д. сумата 40 000 лева по запис на заповед от 10.03.2009г. с падеж 10.04.2009г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 т.9 от ГПК, е споделил изводите на първоинстанционния съд относно вида и характера на отношенията между страните, в това число изводите за редовност на представения запис на заповед с оглед наличието на изискуемите реквизити, обсъдил е и е счел за неконкретизирано възражението на въззивния жалбоподател Л. Димитров относно съществуването на каузално правоотношение между страните, за обезпечаване на задължението по което е издаден процесният запис на заповед. Посочил е, че дори и да се приеме, че е налице направено от жалбоподателя възражение за съществуване на правоотношение по договор за заем, то не е доказана връзката на това правоотношение с процесния запис на заповед.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В случая първият от поставените от касатора процесуалноправни въпроси, макар и свързан с предмета на спора, доколкото въззивният съд е отказал да уважи искане на касатора по чл.176 от ГПК, не отговаря на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. Изводът на въззивния съд за наличие на предпоставките по чл.266 ал.3 от ГПК във всеки отделен случай ще бъде основан изцяло на анализа на представените доказателства и на данните по конкретното дело, както и изводът за предпоставките за уважаване на направено искане по чл.176 от ГПК ще бъде обусловен от твърденията на страните и необходимостта от установяване на правно значими факти с това доказателствено средство. Съдът не е изразил принципно становище, произтичащо от тълкуване и прилагане на закона, че уважаването на искане по чл.176 от ГПК е недопустимо във въззивното производство, а е приел, че поставените въпроси са неотносими към предмета на спора. Произнасянето по доказателственото искане от съда в зависимост от преценката на конкретни твърдения и факти по делото не позволява въпросът да се определи като правен въпрос от значение за изхода на делото.
Не е от значение за изхода на спора и вторият поставен от касатора правен въпрос, доколкото въззивната жалба не съдържа оплаквания относно пропуска на първоинстанционния съд да се произнесе по извършеното оспорване на анекса към договора за цесия от 03.08.2009г., по силата на който ищецът е прехвърлил вземането си по записа на заповед на трето лице /какъвто пропуск действително е налице/. По отношение правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл е задължителната съдебна практика, формирана по реда на чл.290 от ГПК в множество решения на ВКС и в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на първите два поставени от касатора въпроса, не е налице и поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Цитираните от касатора решения на ВКС касаят разпределението на доказателствената тежест в производството по иск по чл.422 от ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, а не поставените от касатора процесуални въпроси. Касаторът не е посочил решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК, с които обжалваното решение да е в противоречие.
Формулираният в изложението въпрос коя от страните в производството по чл.422 от ГПК следва да докаже наличието на каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е налице предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съществуващата противоречива съдебна практика по въпроса за предмета на делото по иск по чл.422 от ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, и разпределянето на доказателствената тежест между страните, е преодоляна с ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013г. на ВКС, ОСГТК. В т.17 от тълкувателното решение е прието, че предмет на делото в този случай е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, и при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и в тази хипотеза в производството по чл.422 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните за наличието на каузално правоотношение, съдът разглежда заявените от ответника релативни възражения, а ако страните спорят относно конкретно каузално правоотношение и сочат различни такива, съдът обсъжда този въпрос и при доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по записа на заповед.
В настоящата хипотеза при твърдение от страна на ответника, за наличие на каузално правоотношение, за обезпечаване на което е издаден процесния запис на заповед, в тежест на ответника, съгласно задължителните указания ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да установи съществуването на такова правоотношение, връзката на менителничния ефект и правоотношението, както и липсата на задължения по каузалното правоотношение. Поради това като е приел, че при наличие на редовен от външна страна запис на заповед, кредиторът не е длъжен да доказва наличието на каузално правоотношение, въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС.
Следва да се отбележи, че въззивният съд е съобразил направените от ответника възражения за наличие на каузално правоотношение по договор за заем между страните и подробно е обсъдил представените по делото писмени доказателства, като е стигнал до извода, че макар в материалите по пр. пр.№ 11776/2009г. по описа на 8 РПУ на МВР да се съдържа признание на ищеца за сключването на договор за заем в общ размер на 40 000 лева, то няма признание от негова страна за обезпечаването на този заем с процесния запис на заповед. Въз основа на това е преценил, че ищецът е доказал вземането си с действителен като сделка и редовен от външна страна запис на заповед. Изводите на въззивния съд, направени в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал, касаят правилността на постановения съдебен акт. Тези изводи не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 от ГПК, тъй като са предмет на самия касационен контрол, в който смисъл са и указанията дадени в ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на спора касаторът Л. С. Димитров следва да бъде осъден да заплати на А. Р. Д. направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2076 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 835 от 29.04.2014г. по т.д.№ 4882/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА Л. С. Димитров, ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [община], [улица] да заплати на А. Р. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [населено място], [община], [улица], направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2076 лева/две хиляди и седемдесет и шест лева/.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.