7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 335
гр. София, 18.05.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2287 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба на ЗАД [фирма], срещу решение №410 от 07.03.2014г. по в.гр.д. №4526/2013г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав, с което е потвърдено решение от 09.08.2013г. по гр.д. №14146/2012г. на Софийски градски съд, ГО, І – 16 състав. С първоинстанционното решение ЗАД [фирма] е осъдено да заплати на всеки от ищците Надежда А. Х., Г. М. Х. и Е. М. И., по 100 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на смъртта на М. Г. Х., при ПТП на 06.03.2010г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 06.03.2010г. до окончателното й погасяване.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения. Касаторът поддържа, че съдът неправилно е възприел и ценил фактите и обстоятелствата, установени в производството, като не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, а избирателно е формирал убеждението си само върху част от тях. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил възраженията му за допуснатите от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в отказ да бъде назначена повторна автотехническа експертиза, поискана от ЗАД [фирма] след оспорване на заключението на първата експертиза. Счита,че с това е бил лишен от процесуална възможност за доказване на фактите, които са в негова доказателствена тежест. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че със собственото си виновно поведение застрахованият водач Е. Т. при управление на МПС е причинил деликта. Твърди, че от събраните по делото доказателства е било установено, че цялата автокомпозиция е потеглила поради наклона на пътя, не от двигателя, но въззивният съд не е взел предвид това обстоятелство. Също поддържа, че според експертизата по охрана на труда пострадалият кранист М. Х. е имал задължение да контролира цялата подготвителна дейност по товаро – разтоварителните работи, както и да контролира дали водачът на влекача е изгасил двигателя на своя автомобил. Твърди, че неправилно в обжалваното решение съдебният състав е приел,че не е доказано съпричиняване от страна на пострадалото лице, като не е обсъдил обстоятелството, че М. Х. е имал възможност да възприеме товарния автомобил и да предотврати настъпилото ПТП. Поддържа и че размерът на присъдените на всеки от ищците обезщетения е прекомерно завишен и не отговоря на икономическата обстановка в страната и на присъждания размер на обезщетения за сходни случаи към момента на процесното ПТП – 2010г. Претендира разноски.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за достъп на решението до касация по въпросите: 1. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; 2. Следва ли при оспорена от една от страните в процеса експертиза и искане за допускане на повторна експертиза, въззивният съд да допусне експертиза с оглед изясняване на спорен по делото въпрос?; 3.Застраховка „Гражданска отговорност” покрива ли вредите, причинени от МПС, които не са управлявани от водач към момента на настъпване на ПТП, а са се самозадвижили? 4. При определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение следва ли размерът да се намали, само ако е налице вина на пострадалото лице или е достатъчно наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия резултат? 5. Кой момент е меродавен за правилното определяне на критериите за справедливост, заложени в чл.52 от ЗЗД и към който следва да се вземе предвид конкретната икономическа обстановка – датата на увреждането или датата на постановяване на съдебното решение? Твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №221/15.04.2002г. по гр.д.№677/2001г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение №24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., съгласно които въззивният съд е длъжен да обсъди и да направи съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните. Посочва,че вторият правен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №243/31.05.2011г. по гр.д. №976/2010г. на ВКС,ГК, І г.о., в което се приема,че когато е необходимо делото да се изясни от фактическа страна, съдът следва да допускане назначаване на нова единична или тройна експертиза. Поддържа,че третият правен въпрос е разрешен в противоречие със задължителните указания в т.10 от ППВС №7/1977г., съгласно които застрахователната закрила на водачите за причинените от тях вреди е дадена само доколкото те са настъпили при непосредственото управление на МПС. Относно четвъртия правен въпрос твърди,че е разрешен в противоречие със задължителните указания в т.7 от ППВС №17/1963г., съгласно които обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като в този случай от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Поддържа,че последният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №95/2009г. по т.д. №355/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., в което се приема,че дължимото обезщетение следва да се определи към датата на осъществяване на деликта.
Ответниците Надежда А. Х., Г. М. Х. и Е. М. И., оспорват жалбата като неоснователна. Поддържат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Твърдят, че по формулираните от касатора въпроси е формирана константна практика, с която обжалваното решение е съобразено. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че вследствие противоправнотто поведение на водача Е. Т. Т., на 06.03.2010г. е настъпило ПТП, при което е загинал наследодателят на ищците М. Х. Г.. Приел е, че между делинквента и ответното дружество е сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност”, като процесното ПТП е настъпило в срока на действие на договора. Приел е, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди вследствие на смъртта на техния съпруг и баща, възлиза на 100 000 лева за всеки от тях. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като значими възрастта на пострадалия, както и отношенията му с неговите близки, а също и претърпените от тях страдания.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В случая първият правен въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивната инстанция по конкретното дело, но не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, както и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към твърденията на страните за наличието на валиден застрахователен договор между касатора и водача Е. Т. Т., за механизма на осъществяване на процесното ПТП, за поведението на застрахования водач и дали е имало възможност за пострадалия да предотврати настъпването на вредите. Съдът е обсъдил не само приетото в първоинстанционното производство заключение на назначената автотехническа експертиза, но и представените писмени доказателства и събраните свидетелски показания. Следва да се отбележи,че съдът е съобразил разпоредбата на чл.269 от ГПК, като е обсъждал направените във въззивната жалба оплаквания и становището на въззиваемия по тях и съответно е преценявал само доказателствата относно спорните между страните обстоятелства.
Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК.
Вторият формулиран от касатора въпрос, също е обуславящ изхода на конкретното дело, тъй като във въззивната жалба са изложени оплаквания,че първоинстанционният съд е отказал да допусне повторна експертиза при извършено от ответника оспорване на заключението на съдебно – техническата експертиза. Въззивният съд се е произнесъл по това искане, като е отказал да назначи повторна експертиза след като е преценил, че на въпросите, поставени във въззивната жалба за тази експертиза, е отговорено в приетото вече заключение на вещото лице. По този начин съдът не е допуснал противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №243/31.05.2011г. по гр.д. №976/2010г. на ВКС, І г.о., както и в решение № 542 от 7.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г., на ВКС ГК, IV г. о., съгласно което не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. Преценката на въззивния съд дали е налице необоснованост на заключението на приетата в първоинстанционното производство автотехническа експертиза не подлежи на контрол в стадия по селекция на касационните жалби.
Материално правният въпрос относно обхвата на отговорността на застрахователя във връзка с вреди, причинени от МПС, което не е управлявано от водач, е свързан с предмета на делото, доколкото към момента на настъпването на процесното ПТП водачът не се е намирал в превозното средство. При застраховката гражданска отговорност застрахователят покрива отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени или неимуществени вреди. Съответно всички вреди, настъпили като последица от поведението на застрахования като водач на съответното МПС, попадат в предмета на сключения договор за застраховка, с изключение на случаите изрично предвидени в закона или договора като изключен риск. В случая въззивният съд е приел, че вредите са настъпили вследствие противоправното поведение на водача Е. Т., изразяващо се в това, че той не е взел мерки управляваният от него влекач при престой да не може да се приведе в движение или да потегли сам. Този извод на съда е свързан с преценката на събраните по делото доказателства и съответно с правилността на обжалваното решение, а не с допустимостта на касационното обжалване. Следва да се отбележи,че решението не е в противоречие със задължителните разяснения в ППВС №7/1977г. доколкото паркирането на автомобила е част от дейността по неговото управление, като същото е обект на регламентация в Закона за движение по пътищата, съгласно чл.96 от който водачът на спряно за престой или паркирано пътно превозно средство е длъжен да вземе мерки то да не може да се приведе в движение или да потегли само.
Четвъртият поставен от касатора материално правен въпрос също не е обуславящ изхода на спора. Изводите на въззивния съд за липса на съпричиняване, не са обусловени от това, че поведението на пострадалия не е виновно, а от това, че той не е допринесъл с поведението си за настъпването на вредите, тъй като поради шума от работещия двигател на друго съоръжение – кран, не е могъл да чуе шума от приближаващия се зад гърба му влекач и да се премести. Приемайки,че не е налице съпричиняване поради липса на причинна връзка, въззивният съд е дал разрешение на поставения от касатора въпрос на материалното право в съответствие с цитираната в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК задължителна практика на ВКС, която е в смисъл, че намаляването на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД е обусловено всякога от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите щети, а не от вината на пострадалия.
Петият поставен от касатора материално правен въпрос е обуславящ изхода на спора. Неоснователни обаче са доводите на жалбоподателя за наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, доколкото от мотивите на въззивния съд не може да се направи извод, че същият е определил размера на дължимите обезщетения, съобразявайки икономическата обстановка към датата на постановяване на решението, а не тази към момента на осъществяване на деликта.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора касаторът ЗАД [фирма], следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация Надежда А. Х., Г. М. Х. и Е. М. И., направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7150 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №410 от 07.03.2014г. по в.гр.д. №4526/2013г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав.
ОСЪЖДА ЗАД [фирма], ЕИК121265177, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] ет.5 да заплати на Надежда А. Х., [ЕГН], Г. М. Х., [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], ет.2, ап.3 и Е. М. И., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], вх.Д, ап.17, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7150 лева /седем хиляди сто и петдесет лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.