7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
гр. София, 13.02.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1659 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №230 от 06.12.2013г. по гр.д. №440/2013г. на Видински окръжен съд, ГК, с което е отменено решение №376 от 28.06.2013г. по гр.д. №2640/2012г. на Видински районен съд и е постановено друго, с което е развален договор за покупко- продажба на общински имот по ЗОС от 08.09.2011г., с който [община] е продала на [фирма], [населено място], ПИ с идент. 10971.504.405 по кадастралната карта на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], [улица], с площ от 106 кв.м., като [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [община] договорна неустойка в размер на 754, 28 лева за периода от 08.12.2011г. до 29.11.2012г. Със същото решение въззивният съд е отхвърлил предявения от [фирма], [населено място], насрещен иск с правно основание чл.80 ал.1 от ЗЗД като неоснователен.
Касаторът счита за неправилни изводите на въззивния съд за наличие на основания за разваляне на процесния договор за покупко – продажба. Излага доводи,че продавачът [община] е продал имота със съществуваща вещна тежест – магистрален водопровод като налична подземна комуникация в имота, който е възпрепятствал касатора да осъществи строеж в имота в уговорения срок. Поддържа,че въззивният съд не се е съобразил с характеристиките на поземлените сервитути, уредени в Глава седма от Закона за водите. Твърди и че съдът е допуснал съществени процесуални нарушения, като е постановил решението си без да обсъди всички доводи на страните. Поддържа,че със сключения договор за продажба не е поемал задължение за изграждане на ателие за химическо чистене, поради което неизпълнението на такова задължение не може да съставлява основание за разваляне на договора.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 т.2 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа,че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: Добросъвестен продавач ли е, който е укрил от купувача съществуването на сервитут или вещна тежест върху продадения имот и следва ли съществуването на тази вещна тежест да се отрази в договора за покупко – продажба съгласно т.4 от ТР №7 от 25.04.2013г. по тълк. дело №7/2012г. на ОСГТК на ВКС? Допустимо ли е разваляне на договор за покупко – продажба на недвижим имот по иск на недобросъвестен продавач, укрил от купувача съществуващ сервитут или вещна тежест върху имота? Добросъвестността не е ли факт с правно значение при разглеждане на искове за разваляне на договор за покупко – продажба, съответно недобросъвестен продавач материалноправно легитимиран ли е да предяви такъв иск? Материалноправно легитимиран ли е продавачът да предяви иск за разваляне на договора при възможна евикция? Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ако второинстанционният съд отмени обжалваното решение и постанови ново решение по същество, което не съдържа съображения във връзка с всички доводи, направени пред първата инстанция? Допустимо ли е разваляне на договор за покупко – продажба на недвижим имот на основание невписана и несъществуваща изрично клауза в договора за изграждане на конкретен обект, като препращането е към обявата и документите за проведената от общината продан? Твърди, че въпросите относно значението на съществуващия в имота сервитут са решени в противоречие с практиката на ВКС, изразена в т.4 от ТР №7 от 25.04.2013г. по тълк. дело №7/2012г. на ОСГТК на ВКС и в решение №322 от 24.07.2012г. по гр. д. №238/2010г. на ВКС, ГК, І гр.о. Поддържа също и че обжалваното решение е в противоречие с решение №591 от 06.01.2006г. по т.д.№907/2004г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в което се приема, че добросъвестността е факт с правно значение при разглеждане на искове за разваляне на договори за покупко – продажба. Поддържа също, че всички формулирани от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата [община] поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа,че твърденията в касационната жалба са неоснователни,а изводите на съда са правилни и кореспондират с фактическата обстановка по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите три формулирани от касатора правни въпроса са значими за крайния изход на делото, доколкото касаторът поддържа,че продаденият му общински имот е бил обременен с вещна тежест -сервитут, за която той не е бил уведомен при сключване на договора за продажба. По отношение на тези въпроси обаче не са доказани селективните основания по т.1, 2 и 3 от чл.280 ал.1 от ГПК. Съгласно постановките в ТР на ОСГТК на ВКС №1/19.02.2010г. противоречие с практиката на ВКС е налице, когато значимият за делото въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително и решенията на касационната инстанция, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Касаторът се позовава на противоречие между обжалваното решение и разясненията в т.4 от ТР №7 от 25.04.2013г. по тълк. дело №7/2012г. на ОСГТК на ВКС, но те не касаят задължения на продавача да отрази в договора за продажба съществуващите вещни тежести. Цитираното тълкувателно решение установява спецификата на уредения в чл.193ал.1 ЗУТ сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот, като такъв, който възниква между собственици на поземлени имоти и неговото разграничение от законните сервитути, които възникват в полза на операторите на услуги или на собственици на съседен имот, или от тези, които се учредяват с административен акт. Решение №322 от 24.07.2012г. по гр. д. №238/2010г. на ВКС, ГК, І гр.о. също е неотносимо към настоящия спор доколкото с него е обсъждано в кои случаи подземните съоръжения съставляват пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ. В случая касаторът не посочва други решения на ВКС, съставляващи задължителна практика, в които е дадено разрешение на формулираните от него въпроси, различно от възприетото от въззивния съд. Цитираното в изложението на основанията за касационно обжалване решение №591 от 06.01.2006г. по т.д.№907/2004г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., е постановено по реда на отменения ГПК, поради което то не съставлява задължителна практика на ВКС. То не обуславя и наличието на селективното основание по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, доколкото разглежда значението на добросъвестността на купувача при иск за евикция, а на значението на добросъвестността на продавача с оглед неговата възможност да претендира разваляне на договора при виновно неизпълнение от страна на купувача. По отношение на тези въпроси не е налице и посоченото основание за касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Релевираният като значим за делото въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, само ако решаването му е свързано с необходимостта от разкриване точния смисъл на приложимата правна норма чрез корективното й тълкуване, когато тя е неясна, непълна или противоречива, както и когато е налице необходимост от промяна на създадената от съдилищата неправилна съдебна практика по приложението на относимата правна норма, или макар и правилна, но формирана при други обществени условия тази практика се нуждае от осъвременяване. В случая касаторът въобще не е навеждал такива доводи, нито е цитирал конкретна правна норма, която счита за недостатъчно ясна или непълна по съдържание, за да е необходимо тълкуване от ВКС.
Не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол и по формулирания от касатора процесуалноправен въпрос. По въпросите за правомощията на въззивния съд е постановено ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/13г. на ОСГТК на ВКС, като обжалваното решение съответства на дадените с него разяснения. Съгласно задължителните указания в ТР №1/09.12.2013г. непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди и или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Същевременно по силата на чл.269 ал.2 от ГПК въззивният съд е ограничен в преценката на доказателствата, като може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В настоящия случай от мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е основал преценката си за основателност на предявения иск за разваляне на сключения договор за покупко – продажба на недвижим имот и за неоснователност на предявения насрещен иск, след като е обсъдил задълбочено представените по делото доказателства в тяхната съвкупност и в рамките на въведените в жалбата оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение. Съдът е обсъдил и изложените от касатора доводи за това, че той не е бил уведомен при сключването на договора за наличието на разположен в имота водопровод, което прави продавача неизправна страна по договора, както и че водопроводът препятства възможността на купувача да изпълни поетите с договора задължения. Съдът е анализирал ангажираните от страните доказателства и е достигнал до извода, че всички действия на касатора – купувач по договора за продажба, по изпълнението на поетите с договора задължения за инвестиции са предприети след уговорения в договора срок, поради което не следва да се преценява дали водопроводът е създал обективна невъзможност за тяхното изпълнение.
Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и доводите на страните по делото, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно и мотивиране на съображения за частичното им възприемане, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество.
Последният формулиран от касатора въпрос е относим към извършената от възивния съд преценка за определеност на дължимата от касатора – купувач престация, а именно изграждане на обект, който е конкретизиран в тръжната документация към сключения по реда на ЗОП договор за продажба. Съдът е приел, че с това препращане е конкретизирано в достатъчна степен задължението на купувача, така че да се счита за валидно възникнало. Следователно правните изводи на съда се основават на тълкуване на клаузите на конкретния договор за продажба, а не на принципно тълкуване на правните норми, уреждащи правата и задълженията на страните по договор за покупко – продажба на общински имот по реда на Закона за общинската собственост. Поради това поставеният от жалбоподателя въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, нито може да се разглежда като разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът е от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно – за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържание на обективираните в договора за продажба уговорки, а тя може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК, което в случая не би могло да се развие поради липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника не следва да се присъждат разноски,тъй като не е направено такова искане.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №230 от 06.12.2013г. по гр.д. №440/2013г. на Видински окръжен съд, ГК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.