4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 757
гр. София,13.10.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №949 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Р. Т. М., срещу решение № 2393 от 27.12.2013г. по гр.д. № 3570/2013г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, в частта му, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение от 13.08.2013г. по гр.д.№12 558/2012г. на СГС, І ГО, 8 състав, за отхвърляне на предявения от жалбоподателката срещу ЗАД [фирма] иск по чл.226 ал.1 от КЗ за разликата над 30 000 лева до пълния претендиран размер от 50 000 лева. Касационната жалбоподателка счита, че следва да й бъде присъден пълният размер на претендираното от нея обезщетение, тъй като присъденото застрахователно обезщетение се явява крайно занижено с оглед търпените от нея неимуществени вреди. Счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, а също така и че не са съобразени установените в пар.27 ал.2 от ПЗР на КЗ лимити на застрахователните суми за неимуществени вреди.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК. Касационната жалбоподателка в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК сочи, че по въпроса за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди обжалваното решение е постановено в противоречие с ППВС №4/1968г. Също така сочи, че съдебната практика на съдилищата в страната по отношение на прилагането на чл.52 от ЗЗД е противоречива, тъй като размерът на обезщетенията, които се присъждат, е различен. В тази насока се позовава на влязло в сила решение №1920 по гр.д.№1070/2007г. на СГС, І ГО, 3 състав. Твърди, че е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, тъй като поставеният въпрос е от значение за правилното прилагане на закона и развитието на правото и разрешаването му би довело до уеднаквяване на съдебната практика по критериите за определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД.
Ответникът ЗАД [фирма] оспорва жалбата, като твърди че не са налице посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК, съответно обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което след частична отмяна на първоинстанционния акт, на ищцата Р. Т. М. е присъдена допълнителна сума от 10 000 лева, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди вследствие на осъщественото на 05.08.2012г. ПТП, възлиза на 30 000 лева, като за разликата над 30 000 лева до пълния претендиран размер от 50 000 лева, претенцията е счетена за неоснователна. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида, интензитета и продължителността на причинените неимуществени вреди.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касационната жалбоподателка въпрос касае определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и тълкуването на понятието „справедливост“ по чл.52 от ЗЗД, поради което е относим към предмета на конкретното дело, но не са налице основанията по чл. 280 ал. 1 т.2 и т. 3 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ПП№4/1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, а като критерии за размера са възприети му видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Прилагането на критериите за размера на обезщетението във всеки отделен случай се извършва от съда с оглед на събраните по делото доказателства, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, който би могъл да бъде решен в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС или да бъде решаван противоречиво от съдилищага. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера на обезщетение не подлежи на уеднаквяване.
В случая въззивният съд, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта. Но дори и да бе основателно твърдението на касационната жалбоподателка, че съдът не е съобразил размера на присъденото обезщетение с действително претърпените от нея страдания и тяхната продължителност, това би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. То не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 от ГПК, тъй като не се явява основание по чл.280 ал.1 т.1- т.3 от ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 847,50 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2393 от 27.12.2013г. по гр.д. № 3570/2013г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, в частта му, с която е потвърдено решение от 13.08.2013г. по гр.д.№12 558/2012г. на СГС, І ГО, 8 състав, за отхвърляне на предявения от Р. Т. М., срещу ЗАД [фирма] иск по чл.226 ал.1 от КЗ за разликата над 30 000 лева до пълния претендиран размер от 50 000 лева.
ОСЪЖДА Р. Т. М. [ЕГН] с адрес [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплати на ЗАД [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], разноски за касационното производство в размер на 847,50 лева /осемстотин четиридесет и седем лева и петдесет стотинки/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.